On Dokuzuncu Lem'a/bg

Послание За Пестеливостта

(Това послание засяга въпроса за икономичното и непретенциозно ползване на благата и предупреждава за възможните резултати от прекомерността и прахосничеството)

بِسْمِ اللّٰهِ الرَّحْمٰنِ الرَّح۪يمِ

В името на Аллах, Всемилостивия, Милосърдния!

كُلُوا وَ اش۟رَبُوا وَ لَا تُس۟رِفُوا

"И яжте, и пийте, ала не разхищавайте!" (7: 31)

Горното коранично знамение дава израз на изключително важен урок и на красноречиво мъдро наставление, като под формата на заповед наставлява да бъдем пестеливи и директно забранява прекомерността. Този проблем включва седем положения.

Първо положение

Милосърдния Творец – всеславен е Той – изисква от човечеството да бъде признателно и да отдава възхвала за даровете и благата, с които го отрупва. А прекомерността е отрицание на признателността и пренебрежение, което носи загуба и гибел, докато пестеливостта е печеливша почит и уважение за получените блага.

Да, освен че е израз на признателност, пестеливостта е благоговеене пред Божието милосърдие, скрито в даровете и в добротворството. То е категорична причина за постигане на благополучие и за умножаване на благосъстоянието. То е ос на телесното здраве като диетата. То е път към могъществото чрез отдалечаването от духовната просия. То е силно средство за усещане на сладостта, вложена в даровете и благата. То е стабилна причина да бъдат вкусени скритите в благата сладости, които иначе не изглеждат сладки. И понеже прекаляването противоречи на споменатите по-горе мъдрости, резултатите му стават пагубни.

Второ положение

Всемъдрият Творец е създал човешкото тяло по подобие на дворец със съвършена постройка и на град с образцов ред. Той е отредил сетивата на вкуса, които се намират в устата, да бъдат като портиер пазач, а нервите и кръвоносните съдове – като телефонни и телеграфни жици, посредством които се установява връзката между вкусовите възприятия и стомаха, разположен в средата на човешкия организъм. Тези сетива известяват какви хранителни продукти постъпват в устата и с думите: "Влизането забранено!" спират достъпа до тялото и стомаха на вредни вещества, от които организмът не се нуждае, и ги изхвърлят навън. Понякога дори веднага изплюват с погнуса всичко, което е не само безполезно за тялото, но е вредно и горчиво.

Вкусовите възприятия в устата изпълняват ролята на пазач, а стомахът е господарят, владетелят и управникът. В такъв случай, ако стойността на дар, поднесен на управителя на двореца, се изчисли в проценти, на пазача се полага дар на стойност само пет процента, но не повече, за да не се възгордее, да забрави задълженията си и да се хвърли във взимане на повече рушвети от нарушителите на реда и закона в двореца.

И така, на основата на тази тайна бихме могли да предположим, че разполагаме с две хапки: една от някакъв хранителен продукт като например сирене или яйца, която струва един грош, и друга – от висококачествен сладкиш, която струва десет гроша. Те са равностойни и няма разлика между тях, както преди да попаднат в устата, така и с оглед на хранителния им ефект за тялото, след като бъдат погълнати и слязат в гърлото. Възможно е дори сиренето, което е по-евтино, да бъде по-хранително и да спомага за растежа повече, отколкото хапката сладкиш. Следователно между тях няма друга разлика освен приятното усещане в устата, което не трае повече от половин минута. Нека тогава преценим колко вредна е прекомерността и установим колко глупаво е да похарчим десет гроша вместо един грош, само за да изпитаме удоволствие, което продължава половин минута!

И така, ако за възнаграждение на пазача се заделят девет пъти повече награди, отколкото за владетеля на двореца, това несъмнено би го обрекло на възгордяване и алчност, и би го накарало да си каже: "Именно аз съм управникът!" Тогава ще допуска вътре онзи, който му дава поголям подарък и му доставя по-голямо удоволствие, и ще стане причина за опорочаване на съществуващия ред и за подпалване на пожар, който ще го накара да крещи за помощ: "Бързо, доведете веднага лекаря, за да свали температурата ми и да угаси този огън!"

Пестеливостта и непретенциозността напълно хармонират с Божията мъдрост, защото третират вкусовите усещания като пазач, ограничават се в тях и им въздават според функцията им. А прекомерността се изразява в поведение, което противоречи на Божията мъдрост и затова прекаляващият скоро получава болезнени плесници, понеже храните в стомаха неприятно се смесват, което води до загуба на истинския апетит. Тогава човек яде с фалшив и изкуствен апетит, като поглъща разнообразие от храни, а това затруднява храносмилането.

Трето положение

Във Второ положение споменахме, че вкусовите възприятия изпълняват ролята на пазач. Да, така е за нехайните, които не са се извисили духовно, и за онези, които не са напреднали в попрището на благодарността и не са се издигнали по нейните пътища. Да, не би трябвало да се прибягва до прекомерност като например да се харчи десетократно по-висока сума за насладите на тези охраняващи сетива.

За истински признателните, за придържащите се към реалността, за сърдечните и проницателните вкусовите възприятия са подобни на наблюдател и инспектор в кухните на Божието милосърдие (както бе разяснено в сравнението, направено в Шесто слово). Тези възприятия оценяват стойността на Божиите дарове и опознават разнообразните им видове чрез вложените в тях точни и чувствителни везни, многобройни, колкото е броят на храните, и с всяко подобно действие пращат вести на тялото и на стомаха под формата на благодарност.

Тогава функцията на вкусовите възприятия не се ограничава единствено в материалната грижа за тялото, а понеже се грижат и за сърцето, духа и разума, те са по-високопоставени и по-издигнати по функция в сравнение със стомаха.

Те могат да продължат да получават наслада – при условие да не се прекалява, – като изпълняват предопределената си задача да отдават искрена благодарност с намерението да опознават разнообразието от Божии дарове, като ги вкусват и ги опитват – при условие да са законосъобразни и да не водят до унижение и просия. Тоест можем да предпочетем вкусните храни, за да използваме езика си, който е носител на вкусовите усещания, да отдава благодарност за тях.

Сега ще разкажа случка, която сочи тази истина и представя едно от чудотворствата на шейх Гейлани, свята да е съкровеността му.

Една крехка и мила старица имала син, възпитан от шейха. Веднъж тя влязла при сина си и видяла, че яде къшей сух черен хляб – практикувал духовни упражнения, докато отслабнал и тялото му изнемощяло. Неговото състояние породило жалост у любвеобвилната му майка и я накарало да му съчувства, затова отишла при шейх Гейлани да му се оплаче. И ето че го заварила да яде печена кокошка.

В силното си състрадание и нежност тя изрекла: "Синът ми едва не умира от глад, а ти ядеш кокошка!"

Тогава шейхът се обърнал към кокошката с думите: "Стани с позволението на Аллах!" Сготвената кокошка скокнала извън съда, след като костите й се съчленили и оживяла. Това сведение е предадено без прекъсване във верига от много авторитети като факт за едно от чудесата на известния в цял свят чудотворец шейх Гейлани, свята да е съкровеността му.()

Между другото шейхът казал на старицата: "Когато синът ти достигне тази степен, нека и той яде кокошка!"

Тези думи, изречени от шейх Гейлани, означават: "Когато духът на сина ти започне да управлява тялото му и сърцето му да властва над душата, и разумът му да господства над стомаха, и да търси насладата заради благодарността, тогава може да консумира вкусните и приятни храни."

Четвърто положение

Икономичният не страда от семейни лишения и недоимък, както е известно от пророческия хадис: "Пестеливият не храни семейство." Да, има категорични и неизброими аргументи в подкрепа на това, че скромността е решаваща причина за получаване на благодат свише и е солидна основа на по-добро съществуване.

Тук ще спомена свои преживявания, засвидетелствани от онези, които ме подпомагаха в моето служене и се отнасяха към мен с напълно искрено приятелство. И аз, и моите другари се сдобивахме понякога с десеторна благодат по причина на пестеливостта. Преди девет години () вождовете на племената, заточени с мен в Бурдур, дори настояваха да приема тяхната милостиня, за да ме избавят от мизерията и нуждата, в която бях изпаднал поради безпаричието си. На тези богати вождове казах следното: "Въпреки че разполагам с твърде малко средства, аз притежавам пестеливостта и съм свикнал да се задоволявам с малко, затова съм много по-богат от вас." И отхвърлих повтаряните им и настойчиви предложения да ме подпомогнат. Заслужава си да се отбележи, че след две години част от онези, които ми предлагаха милостиня, затънаха в дългове, защото не се придържаха към пестеливостта. Хвала на Аллах, чрез благодатта на скромното съществуване тези нищожни пари ми бяха достатъчни и не се лееше от мен пот, и не бях принуден да излагам потребностите си пред хората, и не се накърни възприетият от мен закон на живота ми: "Не се нуждай от хората!"

Да, който не е пестелив, рискува да пропадне в бездните на унижението и е изложен на опасността да се подхлъзне към просия и презряно положение. Парите, прекомерно и разточително използвани в нашето време, са скъпо и обременяващо богатство. Понякога човек плаща за тях с цената и рушвета на своята чест и достойнство и дори е възможно да му бъдат отнети религиозните светини. После получава някакви злощастни и трагични пари – взима няколко материални гроша вместо стотиците лири духовно въздаяние.

А ако се ограничи в насъщните си нужди и стесни грижите си единствено в тях, ще открие препитание, което ще обезпечи живота му и ще идва при него по неочаквани пътища. Това произтича от съдържанието на следното коранично знамение:

اِنَّ اللّٰهَ هُوَ الرَّزَّاقُ ذُو ال۟قُوَّةِ ال۟مَتٖينُ

"Аллах! Той е Даващия препитанието, Владетеля на силата, Всемогъщия." (51: 58)

Друго коранично знамение ясно посочва този категоричен обет:

وَمَا مِن۟ دَٓابَّةٍ فِى ال۟اَر۟ضِ اِلَّا عَلَى اللّٰهِ رِز۟قُهَا

"И няма по земята твар, препитанието на която да не е от Аллах." (11: 6)

Да, препитанието бива два дяла.

Първи дял: истинско препитание, което поддържа човешкия живот. За него е даден Господен обет да бъде осигурено по силата на горното коранично знамение. Човек е способен да си набави това насъщно препитание при каквито и да било условия (стига да не се намеси собственият му лош избор), без да е принуден да жертва своята вяра и без да се лишава от честта и достойнството си.

Втори дял: метафорично препитание. Който го използва лошо, е неспособен да се освободи от несъществените нужди, превърнати за него в необходима потребност в резултат на това, че е бил подложен на изпитанието на традициите. Цената на подобно препитание, особено в нашето време, е твърде злощастна, защото това не влиза в Господния обет. Възможно е то да е получено, като човек е пожертвал предишната си чест и се е задоволил да го унизяват. Възможно е дори да е стигнал до ръба на просията и да е паднал дотам, че да целува краката на долни и подли хора. И нещо повече, възможно е да се е сдобил с това трагично и пагубно състояние, като е пожертвал религиозните си светини, а те са сиянието на вечния му живот.

И още, човешка болка обзема чувствителните хора, когато виждат страданията на злощастниците в нужда през епохата, в която цари бедност и недоимък. Това помрачава сладостта, която изпитват благодарение на незаконна собственост, и горчивината им расте, ако имат съвест.

В удивителното ни време трябва да се задоволяваме в рамките на насъщното, когато черпим от съмнителна собственост. Съгласно правилото "Насъщното се определя в съответствие с неговия размер" е допустимо при принуда да ползват забранените средства само за да се удовлетворят най-нужните потребности, но не повече. Принуденият не може да яде до насита от мърша, а трябва само да похапне, колкото да не умре от глад. Не може също лакомо да се яде пред стотици гладни.

Ще разкажем тук истинска случка, за да посочим, че пестеливостта е причина за могъщество и съвършенство.

Веднъж известният с щедростта и великодушието си Хатим ат-Таи вдигнал пищно пиршество и обсипал гостите си със скъпи подаръци. После той излязъл да поскита из пустинята и срещнал беден шейх, който носел на гръб тежък товар от дърва, треволяк и тръни и на някои места по тялото му течала кръв.

Хатим му казал:

- Старче, днес Хатим ат-Таи кани на щедро угощение и раздава скъпи подаръци. Побързай да се сдобиеш от него с много по-голям имот, отколкото този товар!

Скромният шейх му казал:

- Ще нося товара си със своята собствена мощ и с потта на челото си. Не ми харесва да съм задължен на Хатим ат-Таи.

Попитали веднъж Хатим:

- Срещал ли си някога човек, по-могъщ и пощедър от теб?

Отговорил:

- Онзи пестелив шейх, когото срещнах един ден в пустинята... Той бе наистина по-могъщ и по-щедър от мен.

Пето положение

Едно от съвършенствата, вложени в щедростта на Аллах, Всеславния и Всевишния, е че Той дава и на най-бедния човек да вкуси насладата на Неговите блага, както прави това и за най-богатия. Бедният усеща и изпитва същото удоволоствие, каквото и султанът.

Да, насладата, която бедният получава от къшей сух черен хляб по причина на глада и пестеливостта си, превъзхожда тази на султана или богаташа, когато яде разкошен сладкиш с досада и липса на апетит, произтичащи от неговото разточителство.

Наистина е удивително някои хора, които прекаляват и разточителстват, да подозират пестеливите, че са долни и стиснати. Опазил Аллах! Именно в пестеливостта е могъществото и щедростта, докато подлостта и низостта са истинското лице на външното великодушие, демонстрирано от прахосниците.

В стаята ми в Испарта, в годината, когато приключи написването на това послание, се случи събитие, потвърждаващо тази истина.

Един от моите ученици много упорито настоя да приема от него подарък – ока () и половина мед – и така да наруша закона на живота си.() Колкото и да му обяснявах необходимостта да се придържам към своя принцип, той не се убеди. Принудих се да приема меда с намерението да го поделя с трима свои братя, които бяха с мен в стаята. Те трябваше икономично да похапват от него в продължение на четирийсет дена през месец Шабан и през благословения Рамадан. Така дарителят щеше да получи въздаянието за своя жест, а и те нямаше да останат без десерт. Посъветвах ги да вземат подаръка за себе си, защото разполагах с една ока мед. Тримата ми приятели бяха истински читави и скромни хора от онези, които действително високо ценяха пестеливостта, но във всеки случай и те я забравиха, защото проявяваха взаимна щедрост, грижеха се за другите, бяха всеотдайни помежду си и имаха и други подобни похвални качества, така че медът им се изчерпа само за три нощи.

Казах им усмихнат: "Намерението ми бе да ви дам да вкусвате меда в продължение на трийсет или повечедни, но вие го изразходихте само за три. Дано ви е било сладко." А аз продължих да си взимам пестеливо от количеството, с което разполагах и го консумирах и през Шабан, и през Рамадан, като наред с това медът стана причина да получа – хвала на Аллах! – велико въздаяние, защото давах от него по една лъжичка() за разговявяне (ифтар) на всеки от споменатите си приятели.

Навярно някой, който ме бе видял така да постъпвам, би сметнал, че това е скъперничество, и би решил, че поведението на тримата ми другари е силна изява на щедрост. Но от гледна точка на истината аз съзирах зад външното смаляване извисена мощ, широка благодат и велика награда, а зад щедростта и прахосничеството – ако не бъдат изоставени – виждах просия, алчно гледане в ръцете на другите хора с очакване за подаяние и други подобни състояния, много подолни от скъперничеството.

Шесто положение

Има голяма разлика и значителна дистанция между пестеливостта и скъперничеството. Така и скромността, която е похвално качество, е противоположна на себеунижението и угодничеството, което е порицавана черта, въпреки привидното сходство между тях. И достойнството, което е похвално качество, е противоположно на високомерието, което е лоша черта, въпреки привидното сходство между тях.

Подобно е положението и с пестеливостта, която е една от извисените пророчески добродетели и дори е една от осите, около които се върти редът на Господната мъдрост, управляваща вселената. Това качество няма никаква връзка със скъперничеството, в което се смесват низост, стиснатост и алчност. И нещо повече, между тях няма абсолютно никакви допирни точки освен външната прилика. Ето случка, която потвърждава тази истина.

Тя е свързана с Абдуллах – един от известните седем Абдуллаховци и от изтъкнатите учени сред сподвижниците, и най-големия от синовете на Омар ибн ал-Хаттаб, ал-Фарук ал-~зам (Найвеликия мъдрец) – халиф на Пратеника на Аллах, Аллах да го благослови и с мир да го дари. Веднъж на пазара този забележителен сподвижник встъпил в остър спор за нещо, което не струвало и един грош. Той искал да се съхрани пестеливостта и да се запазят честността и доверието, които крепят търговията. В това време го видял друг сподвижник, който допуснал, че е малко скъперник и му се сторило прекалено да е такъв, след като е син на Повелителя на вярващите и наместника на земята. Проследил го до дома му, за да разбере нещо за положението му, и установил, че прекарал известно време при портата с някакъв бедняк, с когото поприказвал любезно и приятелски. После излязъл през втората порта и се поразговорил с друг бедняк, който седял там. Този факт озадачил сподвижника и той побързал да разпита двамата бедняци:

- Може ли да ми обясните какво направи синът на Омар, когато се спря с вас.

- Даде на всеки от нас по една жълтица.

Това го поразило и си казал изумен: "Всеславен е Аллах, какво удивително нещо! На пазара той вдигна голям скандал заради един грош, а в дома си раздава стократно повече на двама сиромаси, при това – доброволно и без да разбере някой." Отишъл при сина на Омар, Аллах да е доволен и от двамата, и го попитал:

- Повелителю, как да разреша тази загадка – на пазара ти постъпи така, а в дома си – иначе?

Отговорил му с думите:

- Онова, което се случи на пазара, бе в резултат на пестеливост и благоразумие. Направих го в защита на честността и в подкрепа на правдивостта, които са основа и дух на разменните отношения, а не защото ми се свиди или съм скъперник. Вкъщи постъпих така, защото изпитах състрадание и нежност в сърцето си и почувствах духа си извисен и съвършен. Нито едното бе скъперничество, нито другото – разхищение.

Указвайки на тази тайна, най-великият имам Абу Ханифа ан-Нуман, Аллах да е доволен от него, посочва: "Няма разточителство в доброто, както и няма добро в разточителството." Тоест както не е възможно да се прекалява в доброто и в благотворителността спрямо онзи, който го заслужава, така и въобще не е добре да се прекалява.

Седмо положение

Разточителството поражда алчност, а от нея произтичат три последствия.

Първо последствие – човек престава да се задоволява с малко, а това го отклонява от желанието да полага усилия и да работи. По този начин алчният започва да се оплаква и да се жалва вместо да бъде признателен, което го хвърля в обятията на мързела. Той изоставя оскъдните средства, идващи от законния доход(), и бърза да потърси нелегитимни приходи, които не изискват да се труди и не му струват нищо. Като върви по този път, той жертва и изгубва честта и достойнството си.

Второто последствие от алчността е разочарованието и загубата. Алчният губи целта си, излага се на обременяване, лишава се от облекчаване и помощ и дори се превръща в потвърждение на известната мъдрост: "Алчният е разочарован и губещ."

Алчността и задоволяването с малко оказват влияние и на животинския свят съгласно всеобхватен закон и повсеместен обичай.

Например дърветата се отличават с природна непретенциозност и това е причина до тях да стига препитанието, от което се нуждаят, а животните се устремяват към своята храна и я получават с тежки усилия и страдат от недостиг. Този факт доказва колко огромна е вредата, скрита в алчността, и колко велика е ползата, вложена в непретенциозността.

Показателен е също и фактът, че поради непретенциозността на невръстните малки рожби, изричана с езика на тяхното положение, млякото – тази прекрасна храна – тече към устата им откъдето не очакват, а дивите зверове се нахвърлят лакомо и настървено на своето оскъдно и нечисто препитание. Това аргументира твърдението ни по най-яркия начин.

Така и условията на живот на тлъстите и лениви риби произтичат от тяхната непретенциозност, която е причина храната им да идва при тях пълноценно и в обилие, а хитроумни животни като лисиците и маймуните остават слаби и хилави, защото са неспособни да си набавят охолно препитание въпреки че ненаситно го преследват. Този факт разяснява доколко алчността причинява затруднения и води до полагане на тежки усилия, и доколко непретенциозността е източник на спокойствие и безгрижие.

Така и евреите изкарват насъщната си прехрана по незаконен път и понеже са алчни, взимат лихви и следват методи на мошеничество и измама, оскъдното им препитание се примесва с унижение и бедност, а бедуините, които ги краси непретенциозност и се задоволяват с малко, намират достатъчно храна и живеят достойно и гордо. Всичко това още веднъж напълно подкрепя нашето твърдение.

Много учени() и литератори() са изпадали в унизителна бедност и оскъден живот заради алчността и амбицията, произтичащи от техния ум и интелигентност. А мнозина глупави и безпомощни хора забогатяват по причина на вродената си непретенциозност. Това кате~орично аргументира извода, че законосъобразното препитание се дава според слабостта, нуждата и бедността, а не според способността и избора, с които се намира дори в обратнопропорционална зависимост. Например препитанието на децата намалява, отдалечава се и става трудно за намиране винаги щом нараства степента на избора, желанието и умението им.

Да, задоволяването с малко е съкровище за лекия и спокоен живот и източник на спокойствие за битието, докато алчността е първоизвор на загуба и низост, както това е разяснено в пророческия хадис: "Удовлетворяването с малко е неизчерпаемо съкровище."

Третото последствие от алчността е, че тя погубва искреността и покварява делата за отвъдното. Ако някой бла~очестив вярващ не е лишен от амбиция и алчност, той би желал да привлече към себе си хората, а който очаква това, със сигурност не ще постигне пълната искреност. Този резултат е от най-~оляма важност и заслужава да бъде взет под внимание.

Обобщение: прекомерността и разточителството пораждат липса на скромност в ползването на благата, тоест възниква алчност, а тя убива ентусиазма за работа, хвърля хората в лентяйство и мързел и отваря пред тях вратата на скръбта и на оплакването от живота им, докато ги накара вечно да стенат от раните на жалбите и скуката(). Алчността покварява искреността и отваря пред хората вратата на лицемерието и изкуствеността, така че силата им се пречупва и се насочват по пътя на просията и себеунижението.

А икономичността и пестеливостта дават плодовете на удовлетворяването с малко, и непретенциозността поражда сила въз основа на пророческия хадис: "Могъщ е онзи, който се удовлетворява с малко, и е жалък онзи, който се лакоми." Задоволяването с малко изостря желанието за труд и за полагане на усилия, подбужда към тях и води целенасочено към извършването им с усилена работа.

Когато човек се труди един ден и на вечерта получи възнаграждението си, на следващия ден той пак ще полага усилия съгласно тайната на наличната у него скромност. А разточителният не ще се труди през втория ден заради своето неудовлетворение и дори ако се старае, ще върши работата си без ентусиазъм. И така, непретенциозността, която произтича от пестеливостта, отваря вратата на благодарността и хлопва вратата на оплакването, и човек продължава да е признателен и да прославя през целия си живот. Вследствие на скромността човек не се озърта за вниманието на околните, защото не се нуждае от тях, и пред него се отваря вратата на искреността и се затваря вратата на лицемерието.

Виждал съм огромните вреди и тежките загуби, настъпващи в резултат на разточителството и на липсата на пестеливост – виждал съм ги въплътени в твърде широк диапазон. Ето какво ми се случи.

Преди девет години посетих един благословен град. Понеже бе зима, не можах да видя източниците на богатството му и сферите на производството му. Мюфтията на града, Аллах да се смили над него, ми каза и многократно повтори, че жителите му са окаяни бедняци. Думите му силно ме впечатлиха и развълнуваха. Близо шест години продължих да моля Аллах Всевишния за милост към жителите на града и да страдам за тях. След осем години се върнах там. Бе лято и погледът ми се зарея из градините на селището. Тогава си спомних думите на мюфтията, Аллах да се смили над него, и си казах възхитен: "Хвала на Аллах! Реколтата и продукцията на тези градини многократно надвишават нуждите на града. Жителите му заслужават да бъдат твърде богати." Останах изумен от този факт. Но после осъзнах истина, която външните проявления не можеха да скрият и да ме заблудят – истина, от която се ръководех и се ориентирах при разбирането на други истини, а именно: този град е лишен от благодатта си по причина на своето разточителство и липса на пестеливост. Това е накарало мюфтията, Аллах да се смили над него, да каже, че съгражданите му са окаяни бедняци въпреки огромния брой източници на богатства и съкровища от ресурси.

Да, потвърдено е от опита и от безброй факти, че даването на милостинята зекят и пестеливостта са причини за добруване и за увеличване на благосъстоянието, докато разточителството и въздържането от зекят лишават хората от благодат.

Ибн Сина, който е мюсюлманският Платон, старейшината на лечителите и учителят на философите, е коментирал само от гледна точка на медицината следното коранично знамение:

كُلُوا وَ اش۟رَبُوا وَ لَا تُس۟رِفُوا

"И яжте, и пийте, ала не разхищавайте!" (7: 31) Той е изразил това в следните стихове:

: جَمَع۟تُ الطِّبَّ فِى ال۟بَي۟تَي۟نِ جَم۟عًا وَ حُس۟نُ ال۟قَو۟لِ فٖى قَص۟رِ ال۟كَلَامِ

فَقَلِّل۟ اِن۟ اَكَل۟تَ وَ بَع۟دَ اَك۟لٍ تَجَنَّب۟ وَ الشِّفَاءُ فِى ال۟اِن۟هِضَامِ

وَ لَي۟سَ عَلَى النُّفُوسِ اَشَدُّ حَالًا مِن۟ اِد۟خَالِ الطَّعَامِ عَلَى الطَّعَامِ

Събрах цялата медицина само в два стиха – най-хубавите думи са най-лаконичните. Малко се храни и след нахранването се въздържай! Здравето е в храносмилането. За хората няма по-тежко състояние от това – да се трупа (в стомаха) храна връз храна.()

Ето и едно изумително странно съвпадение, което ни кара да си извлечем поука.

Послание за пестеливостта бе преписано от петима или шестима различни кописти, трима от които не владееха добре писмото, при това те се намираха на различни места, преписваха от различни копия и имаха различен почерк. Въпреки този факт и независимо че не мислеха за броя на алифите() в ръкописите, съвпадащите измежду алифите на всяко отделно копие наброяваха петдесет и един, без да се включва зовът (дуа), или петдесет и три с него. Броят им съвпадаше с годината на създаване и преписване на Послание за пестеливостта: 1351 според календара на Руми или 1353 според летоброенето по хиджра. Няма никакво съмнение, че този факт не може да се отдаде на случайност. Той е знак за издигане на скритата в пестеливостта благодат до степен на чудо. И наистина тази година заслужава да бъде наречена Годината на пестеливостта.

Да, времето действително потвърди това чудо на пестеливостта, когато след две години човечеството стана свидетел на Втората световна война – войната, която донесе и разпространи глад, разруха и различни излишества и прахосничества по всички краища на света, и това принуди хората да се придържат към пестеливостта и по неволя да се обърнат към нея.

سُب۟حَانَكَ لَا عِل۟مَ لَنَٓا اِلَّا مَا عَلَّم۟تَنَٓا اِنَّكَ اَن۟تَ ال۟عَلٖيمُ ال۟حَكٖيمُ

"Пречист си Ти! Нямаме друго знание освен това, на което Ти ни научи. Ти си Всезнаещия, Всемъдрия." (2:32)

---

On Sekizinci Lem'a ⇐ Lem'alar | ⇒ Yirminci Lem'a

---