Dokuzuncu Söz/bg

بِسْمِ اللّٰهِ الرَّحْمٰنِ الرَّحِيمِ

فَسُبْحَانَ اللّٰهِ ح۪ينَ تُمْسُونَ وَح۪ينَ تُصْبِحُونَ ❀ وَلَهُ الْحَمْدُ فِي السَّمٰوَاتِ وَالْاَرْضِ وَعَشِيًّا وَح۪ينَ تُظْهِرُونَ

“Прославяйте Аллах, когато замръквате и когато осъмвате! За Него е прославата на небесата и на земята и по мрак, и по пладне!” (Сура Ромеите, 17-18)

Питаш ме, братко, за мъдростта, вложена в това, петте молитви да се отслужват именно в предписаното за тях време. Ще ти посоча само една от тези обилни премъдрости.

Да, както часът на всяка молитва е начало на велик и важен обрат във времето, той също така е огледало на велика божествена разпо-редба и отразява цялостните божествени благо-дати в този момент. Затова е повелено молит-вите да се отслужват именно в тези часове, тоест да се засили прославата и възвели-чаването на Всемогъщия, Владетеля на величи-ето, и да се умножи хвалата и признателността за Неговите неизброими дарове, насъбрани във времето между две молитви. За да се вникне в част от този изтънчен и дълбок смисъл, трябва заедно с мен да бъдат изслушани пет положе-ния.

Първо положение

Молитва означава прослава (тасбих), възвеличаване (тазим) и отдаване на благодарност (шукр) на Всевишния Аллах, тоест чрез словата Субханаллах (“Преславен е Аллах!”) с думи и дела да се възнася светостта Му пред Неговото могъщество - премогъщ е Той и всевисш, и чрез словата Аллаху Акбар (“Аллах е Най-великият!”) с думи и дела да се възвели-чава Той пред Неговото съвършенство, и чрез словата Алхамдулиллах (“Слава на Аллах!) със сърце, език и тяло да Му се отдава признател-ност пред Неговата красота.

Следователно прославата, възвеличаването и благодарността са нещо от рода на семената за молитвата, затова и тези три ядра са вложе-ни във всички движения и слова на молитвите. Затова тези три прекрасни думи се повтарят трийсет и три пъти след молитвата, за да се потвърди и закрепи нейният смисъл. Чрез тези кратки и лаконични думи се потвърждава смисълът и значението на молитвата.

Второ положение

Служене означава божият раб да сведе чело доземи в суджуд с чиста любов, преклонение и възхита пред Божието присъствие и пред съвършенството на Божието господство, могъ-щество, вечност и милосърдие, като осъзнае в себе си своята собствена ограниченост, безпо-мощност и нищожност.

Да, както властта на Божието господство изисква служене и послушание, така и нейната святост и безупречност изисква също така рабът да обяви заедно с молбата за прошка и със съзнание за своите пропуски, че неговият Господ е лишен от всякакъв недоста-тък, че Той стои превисоко над всички лъжовни мисли на следовниците на заблудата и че е пресвят, без нито един от недостатъците и по-роците на създанията. Или, той обявява всичко това чрез своята прослава с думите си Субханаллах (“Преславен е Аллах!”).

Също така и мощта на съвършеното Божие господство изисква от раба да прибягва до нея и да се уповава на това със съзнание за собствената си огромна слабост и за безсили-ето на творенията, изричайки: “Аллах е Най-великият!” (Аллаху акбар) с възхита, преклоне-ние и одобрение пред великите знаци на вековечната мощ, като преминава към колено-преклоняване (рукуа) с пълно подчинение и смирение.

Също така и обширното милосърдие на Божието господство изисква рабът да разкрие с умоляващ и призивен език собствените си лич-ни потребности и потребностите на всички създания, и с признателност, възхвала и про-слава да обяви добротата на своя Господ и Неговите универсални благодеяния, изричайки “Слава на Аллах!” (Алхамдулиллах).

Или, действията и думите на молитвата съдържат тези значения. Заради тях молитвата е предписана като задължение от Него, пресла-вен е Той и всевишен.

Трето положение

Както човек е умален образец на този огро-мен свят, така и Сура Откриване е озарен образец на великия Коран. И молитвата е пълен сияен указател на всички богослужения, и вър-ховна схема, която сочи всички видове богослу-жения на творенията.

Четвърто положение

Стрелките на часовника, които отброяват секундите, минутите, часовете и дните, си при-личат една на друга, сходни са и всяка една от тях се подчинява на същите закономерности.

Така и в земния свят, който е огромен божес-твен часовник, кръговратът на нощите и дните, които са подобни на секундите за часа, и годините, които отброяват минутите, и етапите на човешкия живот, които отброяват часовете, и кръговете на възрастта на света, които дните отброяват, всеки от тях е подобен на другия и е сходен с него, и си приличат. Всеки напомня за другия и се подчинява на същите закономер-ности.

Например,

времето за молитвата до зазоряване (фаджр) наподобява и напомня началото на пролетта и нейното раждане, и мига на попада-нето на човека в майчината утроба, и първия ден от шестте дни на сътворяването на небе-сата и земята. Зазоряването напомня на човека за тези мигове на великите Божии дела.

Времето за обедната молитва (зухр) напомня и сочи средата на лятото, разцвета на мла-достта и на онази епоха от земния живот, когато е бил сътворен човекът. То напомня за съдър-жащите се във всичко това проявления на мило-сърдието и обилия на благодеянието.

Времето за следобедната молитва (аср) наподобява есенния сезон, времето на старос-тта и Щастливата епоха, която е епохата на Последния пророк Мухаммад, Аллах да го бла-гослови и с мир да го дари. То напомня за съдържащите се във всичко това Божии дела и всемилостиви дарове.

Времето за молитвата по залез (магриб) напомня за заминаването и изчезването на повечето творения в края на есента, напомня също така за човешката смърт, за разруша-ването на земния живот при настъпването на Деня на възкресението. Наред с това то дава знания за величествените Божи проявления и пробужда хората от съня на нехайството, и ги кара да се опомнят.

Времето за вечерната молитва (иша) напомня за света на мрака, който се спуска и покрива с черния си саван следите на дневния свят, и напомня също как белият саван на зима-та се стеле върху мъртвата земя, и за смърт, докато следите на починалия човек изчезнат напълно в тъмата на забравата, и за окончател-ното затваряне на портите на този земен свят на изпитания. Всичко това напомня за вели-чествените разпоредби на Всемогъщия, Владе-теля на величието.

Времето за нощната молитва напомня за зимата и гроба, за междинния свят (барзах), освен че напомня на човешкия дух за степента на потребността му от милосърдието на Мило-сърдния.

Молитвата тахаджжуд нощем напомня колко необходима му е светлина в нощта на гроба и в мрачините на междинния свят (барзах). Тя буди и напомня за безкрайните благодеяния на Истинския Благодеятел през тези превратности, и оповестява също така колко достоен е Той за прослава и възхвала.

Втората утринна молитва напомня за утрото на Събирането (хашр). Да, както е логично, задължително и неизбежно да дойде утро след нощта и пролет след зимата, със същата сигур-ност и категоричност знаем, че ще дойде и ут-рото на Събирането, и пролетта на Междинното (барзах).

Следователно времето за всяка една от петте молитви е начало на велик обрат и напом-ня за други велики обрати. То напомня също така за чудесата на вековечната мощ и за даровете на Божията милост, независимо дали са годишни, периодични или епохални, за зна-ците на великите й всекидневни разпоредби.

Следователно е много уместно и подходящо задължителните молитви, които са функция на човешката природа и задължителна основа на богослуженето и религията, да се провеждат именно в предписаното за тях време.

Пето положение

Човек е твърде слаб по природа, а колко много са огорченията, които му причиняват тъга и болка. В същото време той е твърде безпомощен, докато враговете и бедите му са твърде много. И е твърде беден, а потребностите му са много и силни. И е ленив, и безпомощен, а бремето на живота е тежко за него. Неговата човечност го кара да се свързва с целия свят, докато раздялата с онова, което обича, и изчезването на онова, към което се привързва, му причиняват болка. А разумът му показва високи цели и трайни плодове, докато ръката му е къса, животът му - кратък, възможностите му ограничени и търпението му се изчерпва.

При това положение (във времето на утри-нната молитва фаджр) човешкият дух най-много се нуждае със зов и молитва да намери пътя към дверите на Всемогъщия, Владетеля на величието, дверите на Милостивия, Владетеля на красотата, за да сподели с Него своето поло-жение, да Го помоли за успех и подкрепа, Него, Преславния. Как силно този дух се нуждае от опорна точка, за да понесе предстоящите дела и за бремето от работа, което ще се стовари върху него в дневния свят след утрото. Не се ли разбира това веднага?

Времето на обедната молитва е зенитът на деня и началото на захождането на слънцето. Това е часът на привършването на дневните дела и период на кратък отдих от бремето на грижите. Освен че тогава се разкриват Божиите благодеяния това е времето, когато духът се нуждае да поеме дъх и да се поотмори от нехайството, смута и объркването, които произ-тичат от бренния свят и напрегнатите занима-ния.

Избавянето на човешкия дух от тези притеснения, изплъзването му от това нехайство и смут, излизането му от тези нищожни мимолетни неща става единствено като се потърси убежище при портата на Вездесъщия, Пребъдващия Той е Истинският Благодетел! - чрез смирение и дела за при-ближаване до Него, със сключени отпред ръце, с признателност и прослава за всички Негови насъбрани блага, като се търси подкрепа един-ствено от Него и чрез коленопреклонение се показва слабостта пред Неговото величие и могъщество, и се оповестява покорство и подчи-нение с възхита, възвеличаване и любов с поклони доземи пред Неговото съвършенство, което не ще изчезне, пред Неговата красота, която не ще отмине... Такова е отслужването на обедната молитва. Как красива е тя, как приятна е, как достойна е, как велика е необходимостта от нея. Тогава нека никой не се смята за човек, ако не е разбрал това.

“По времето на следобедната молитва (аср)” тя е онази, която напомня за тъжния сезон на есента, за скръбното състояние през старостта, за болезнените дни в края на времеброенето и за часа, когато се появяват резултатите от всекидневните дела. Това е период, когато се прави цялостната велика равносметка на Божиите блага като здраве, благополучие и въз-можност за извършване на добри дела. Това е също и времето, когато слънцето тръгва да за-хожда и чрез него се обявява, че човек е само командирован гост, че всяко нещо се стопява, че всичко е непостоянно и нетрайно.

Да, човешкият дух, който се стреми към веч-ност и безсмъртие, и е сътворен за това, и обича добротворството, и го боли от раздялата, той е, който кара човека да се възправи за вре-мето на следобедната молитва (аср), да извър-ши преди нея измиване (уду) и да я отслужи в този час, за да я прошепне смирено пред порта-та на Господната обител на Извечния, Пребъд-ващия, и на Вездесъщия, Безсмъртния, и за да прибегне до благосклонността на всеобхватното Му милосърдие, и за да отправи признателност и прослава за безчетните му дарове, и за да извърши коленопреклонения с пълно покорство и смирение пред могъществото на Неговото господство (рубубия) преславен е Той!, и за да падне ничком в суджуд с пълна скромност и всеотдайност пред вечността на Неговата божественост (улухия), и за да намери истин-ската утеха и пълния покой за духа си, като зас-тане с пълно благоговение и жертвоготовност пред величието на Неговата грандиозност всемогъщ е Той и върховен! Колко възвишено е в този смисъл да се отслужва следобедната молитва! Колко достойно е това служене! Има ли по-подходящо време за изплащане на дълга за сътворената от Него човешка природа! Колко велико придобиване на безгранично блажено щастие! Всеки истински човек би могъл да разбере това.

“По времето на следзалезната молитва (магриб)” тя е онази, която напомня за изчезването на красивите и изящни творения от летния и есенния свят преди започването на зимата. Напомня и за полагането на човека в гроба при смъртта му, за неговата болезнена раздяла с всичките му любими хора, и за смъртта на цялата земя при трусовете на пред-смъртната й агония, и за преминаването на всички нейни жители в други светове. Напомня също и за угасването на светилника на този свят на изпитания. Това е време на силно пробуждане и сурово предупреждение към влюбените до обожание в нещата, които те обичат и които се стопяват и изчезват.

За да от-служи следзалезната молитва в подобно време, човекът с чист дух като бляскаво огледало, в същността си жадно за проявленията на без-смъртната красота, обръща лице към вели-чествения Трон на Онзи, Който е извечен и не е изчезвал, и е пребъдващ, и не ще изчезне, и Който управлява и променя делата на тези огромни светове. Човекът изрича “Аллах е Най-великият!” (Аллаху акбар) над главите на тези тленни творения, като се отдръпва от тях, сключва ръце в служба на истинския си Владе-тел и се възправя пред Онзи, Който е постоя-нен, всевечен, превелик и всевишен, и изрича “Слава на Аллах!” (Алхамдулиллах) пред Него-вото безупречно съвършенство, пред Неговата безподобна красота, и възхвалява Неговото всеобхватно милосърдие, за да каже:

“На Теб служим и Теб за подкрепа зовем!”. Така той дава израз на своето богослужене и молба за помощ пред господството на своя Владетел, Който няма помощник, пред Неговата божественост, която няма съдружник, пред Неговата власт, която няма везир.

Тогава той прави коленопрекло-нение, като разкрива своята немощ и слабост, и непотребността на всички творения пред без-крайното величие на Него, Преславния, пред Неговата безгранична мощ, пред Неговата сила, лишена от слабост. Той прославя своя велик Господ с думите: “Преславен е моят велик Господ!” После той пада ничком в суджуд пред красотата на Неговата непреходна същност, пред неизменните Му свещени атри-бути, пред ненакърнимото съвършенство на Неговата вечност. С това той обявява любовта и покорното си служене с възхита, смирение и благоговение, като изоставя всичко друго освен Него, Преславния, и изрича: “Преславен е моят всевишен Господ!” ö (субхана раббия л-аля). В замяна на всичко тленно той открива един Прекрасен, Пребъд-ващ, Милосърден, Вечен и освещава своя всевишен Господ, неподвластен на тленността и лишен от недостатъци.

Тогава той посяда, за да засвителства и отправя от свое име хубавите поздрави и благо-слови на всички творения към Прекрасния, Който не е изчезвал, и Превеликия, Който не ще изчезне, и възобновява клетвата си към най-достойния Негов Пратеник, Аллах да го благослови и с мир да го дари, като го при-ветства и така изразява подчинението си пред неговите предписания. Той вижда премъдрия ред на този дворец на вселената и засвиде-телства, че Творецът, Владетелят на величии-ето, е само един, и тогава вярата му се възоб-новява и го озарява.

После засвидетелства, че единствено арабинът Мухаммад, Аллах да го благослови и с мир да го дари, е глашатаят на Божието господство, възвестителят на свише одобряваното, приносителят на знаменията от Великата книга на вселената –Корана.

Колко прелестна и чиста задача е отслужва-нето на следзалезната молитва, колко скъпоце-нна и блага мисия е то, колко красиво и сладко богослужене е, каква велика и дълбока истина! Също така виждаме, че тя е знатно общуване, благословено събиране и вечно щастие в тле-нната странноприемница на този свят. Може ли да бъде смятан за човек, онзи, който е неспо-собен да разбере това?

“По време на вечерната молитва (иша)” – това е часът, когато на хоризонта се стопяват и последните следи от деня и нощта покрива света. Този час ни напомня за Господните дела на Редуващия нощите и дните, Който има сила над всяко нещо и е Владетеля на величието, та обръща бялата страница върху черната. Това ни напомня също и за Божиите съзидания на

Подчинителя на слънцето и луната, Който е Премъдрия, Владетеля на съвършенството, та обръща разкрасената зелена страница на лятото върху студената бяла страница на зимата. То ни напомня и за Божиите работи на Твореца на живота и на смъртта, когато с хода на времето изличава и последните следи от покойниците, и напълно ги пренася в отвъдния свят. Това е време, което напомня за величес-твените разпоредби и красивите проявления на Твореца на земята и на небесата, за разкрива-нето на великия, вековечен, обширен и просто-рен отвъден свят, за смъртта на жалкия, тленен и тесен долен свят и за пълното му разруша-ване в неговата огромна агония.

Това е период или състояние, което доказва, че истинският Владетел на тази вселена, а всъщност и истинският Обожаван, и истинският Обичан не може да бъде друг освен Онзи, Който е способен да редува нощта и деня, зимата и лятото, земния и отвъдния живот с лекотата, с която се разгръщат страниците на книга, и да пише по нея, да подчертава, да изтрива и подменя. Такъв може да бъде само абсолютно Всемогъщия, Чиято власт е общовалидна за всички. Превелико е Неговото величие!

Така човешката душа, която е безкрайно слаба и безгранично бедна и нуждаеща се, и която е в смут пред мрачините на бъдещето, и в страх пред тайните на нощите и дните, кара човека при отслужването на вечерната молитва в този смисъл да не се колебае и да повтаря, подражавайки на нашия предводител Ибрахим, мир нему: “Не обичам залязващите.” (Коран, 6: 76) С молитвата той търси подслон при Портата на Обожавания, Който не е изчезвал, и на Обичания, Който не ще изчезне, като шепне на този Пребъдващ, Безсмъртен в тленния земен живот, в тленния свят, в мрачното битие и тъмното бъдеще, за да озари Той със светлина кътчетата на живота му чрез краткотрайно общуване и ограничена във времето връзка, за да озари бъдещето му, да превърже раните от изчезването и раздялата с обичните му неща, създания, личности, прияте-ли и любими. Човекът съзерцава как се насочва милосърдието на Всемилостивия, Милосър-дния, и търси светлината на Неговото напътст-вие,

и на свой ред забравя земния живот, който го е забравил и който се е скрил зад вечерта, и пролива сълзите на сърцето си, и мъката на душата си пред прага на това милосърдие, за да изпълни последния дълг на своето богослу-жене, преди да навлезе в сън, подобен на смърт а не знае какво ще последва и как ще се постъпи с него, и за да приключи с добър финал дневника на всекидневните си дела.

Той отслужва молитвата заради всичко това и има честта да се яви пред Онзи, Който е Пребъдващия, Любимия, Обожавания, вместо пред тленните си любими, и да се възправи пред Онзи, Който е Всемогъщия, Прещедрия, вместо пред всичките безсилни просяци, и да се възвиси, като се възправи пред Господаря, Който е Пазещия, Милосърдния, за да се избави от злото на вредните създания, от които трепери.

Той започва молитвата със Сура От-криване, тоест с възхвала и прослава на Пре-щедрия, Милосърдния Господ на световете, Който е Абсолютния съвършен и Абсолютния богат, вместо да възхвалява творения, от които няма полза и не заслужават похвала, и са порочни и бедни, и вместо да остане при униже-нието на признателността към тях и огорчени-ето, той се издига до положението на скъп гост сред вселената, до положението на високо-поставен служител, въпреки че е слаб и дребен и дори лишен от всичко.

Това той прави, като се извисява до равнището на словата “На Теб служим”, тоест се свързва с Владетеля на Съдния ден и Царя на безсмъртието и веч-ността. С думите “На Теб служим и Теб за подкрепа зовем” той поднася богослуженията и молбите за помощ на голя-мата група и на великото общество на всички творения в търсене на водителство към пръвия път,

който е озареният му друм, водещ към вечното блаженство през мрачините на бъдещето. И казва: “Води ни по правия път!”

И размишлява за величието на Всевишния и Преславния, и разсъждава, че скритите слънца, както и рас-тенията, и спящите сега животни, и бодърства-щите звезди са редници, подчинени на Неговата повеля, превелик е Той и всевишен. Всяко от тях е само светилник в тази гостилница, всяко е слуга и работник. И тогава той Го възвеличава: “Аллах е Най-великия!” (Аллаху акбар), за да стигне до коленопреклонението (рукуа).

Hem bütün mahlukatın secde-i kübrasını düşünüp, yani şu gecede yatmış mahlukat gibi her senede, her asırdaki enva-ı mevcudat, hattâ arz, hattâ dünya, birer muntazam ordu, belki birer mutî nefer gibi vazife-i ubudiyet-i dünyeviyesinden "Emr-i kün feyekûn" ile terhis edildiği zaman, yani âlem-i gayba gönderildiği vakit, nihayet intizam ile zevalde gurûb seccadesinde اَللّٰهُ اَك۟بَرُ deyip secde ettikleri…

Hem "Emr-i kün feyekûn"den gelen bir sayha-i ihya ve ikaz ile yine baharda kısmen aynen, kısmen mislen haşrolup kıyam edip kemer-beste-i hizmet-i Mevla oldukları gibi şu insancık onlara iktidaen o Rahman-ı Zülkemal’in, o Rahîm-i Zülcemal’in bârgâh-ı huzurunda hayret-âlûd bir muhabbet, beka-âlûd bir mahviyet, izzet-âlûd bir tezellül içinde اَللّٰهُ اَك۟بَرُ deyip sücuda gitmek, yani bir nevi mi’raca çıkmak demek olan işâ namazını kılmak, ne kadar hoş, ne kadar güzel, ne kadar şirin, ne kadar yüksek, ne kadar aziz ve leziz, ne kadar makul ve münasip bir vazife, bir hizmet, bir ubudiyet, bir ciddi hakikat olduğunu elbette anladın.

Demek şu beş vakit, her biri birer inkılab-ı azîmin işaratı ve icraat-ı cesîme-i Rabbaniyenin emaratı ve in’amat-ı külliye-i İlahiyenin alâmatı olduklarından, borç ve zimmet olan farz namazın o zamanlara tahsisi, nihayet hikmettir.

سُبْحَانَكَ لَا عِلْمَ لَنَٓا اِلَّا مَا عَلَّمْتَنَا اِنَّكَ اَنْتَ الْعَل۪يمُ الْحَك۪يمُ

اَللّٰهُمَّ صَلِّ وَسَلِّمْ عَلٰى مَنْ اَرْسَلْتَهُ مُعَلِّمًا لِعِبَادِكَ لِيُعَلِّمَهُمْ كَيْفِيَّةَ مَعْرِفَتِكَ وَالْعُبُودِيَّةِ لَكَ وَمُعَرِّفًا لِكُنُوزِ اَسْمَائِكَ وَتَرْجُمَانًا لِآيَاتِ كِتَابِ كَائِنَاتِكَ وَمِرْآةً بِعُبُودِيَّتِهِ لِجَمَالِ رُبُوبِيَّتِكَ وَعَلٰى آلِهِ وَصَحْبِهِ اَجْمَعِينَ وَارْحَمْنَا وَارْحَمِ الْمُؤْمِنِينَ وَالْمُؤْمِنَاتِ آمِينَ بِرَحْمَتِكَ يَا اَرْحَمَ الرَّاحِمِينَ

---

Sekizinci Söz ⇐ | Sözler | ⇒ Onuncu Söz

---