On Dokuzuncu Lem'a/bg

Послание За Пестеливостта

(Това послание засяга въпроса за икономичното и непретенциозно ползване на благата и предупреждава за възможните резултати от прекомерността и прахосничеството)

بِسْمِ اللّٰهِ الرَّحْمٰنِ الرَّح۪يمِ

В името на Аллах, Всемилостивия, Милосърдния!

كُلُوا وَ اش۟رَبُوا وَ لَا تُس۟رِفُوا

"И яжте, и пийте, ала не разхищавайте!" (7: 31)

Горното коранично знамение дава израз на изключително важен урок и на красноречиво мъдро наставление, като под формата на заповед наставлява да бъдем пестеливи и директно забранява прекомерността. Този проблем включва седем положения.

Първо положение

Милосърдния Творец – всеславен е Той – изисква от човечеството да бъде признателно и да отдава възхвала за даровете и благата, с които го отрупва. А прекомерността е отрицание на признателността и пренебрежение, което носи загуба и гибел, докато пестеливостта е печеливша почит и уважение за получените блага.

Да, освен че е израз на признателност, пестеливостта е благоговеене пред Божието милосърдие, скрито в даровете и в добротворството. То е категорична причина за постигане на благополучие и за умножаване на благосъстоянието. То е ос на телесното здраве като диетата. То е път към могъществото чрез отдалечаването от духовната просия. То е силно средство за усещане на сладостта, вложена в даровете и благата. То е стабилна причина да бъдат вкусени скритите в благата сладости, които иначе не изглеждат сладки. И понеже прекаляването противоречи на споменатите по-горе мъдрости, резултатите му стават пагубни.

Второ положение

Всемъдрият Творец е създал човешкото тяло по подобие на дворец със съвършена постройка и на град с образцов ред. Той е отредил сетивата на вкуса, които се намират в устата, да бъдат като портиер пазач, а нервите и кръвоносните съдове – като телефонни и телеграфни жици, посредством които се установява връзката между вкусовите възприятия и стомаха, разположен в средата на човешкия организъм. Тези сетива известяват какви хранителни продукти постъпват в устата и с думите: "Влизането забранено!" спират достъпа до тялото и стомаха на вредни вещества, от които организмът не се нуждае, и ги изхвърлят навън. Понякога дори веднага изплюват с погнуса всичко, което е не само безполезно за тялото, но е вредно и горчиво.

Вкусовите възприятия в устата изпълняват ролята на пазач, а стомахът е господарят, владетелят и управникът. В такъв случай, ако стойността на дар, поднесен на управителя на двореца, се изчисли в проценти, на пазача се полага дар на стойност само пет процента, но не повече, за да не се възгордее, да забрави задълженията си и да се хвърли във взимане на повече рушвети от нарушителите на реда и закона в двореца.

И така, на основата на тази тайна бихме могли да предположим, че разполагаме с две хапки: една от някакъв хранителен продукт като например сирене или яйца, която струва един грош, и друга – от висококачествен сладкиш, която струва десет гроша. Те са равностойни и няма разлика между тях, както преди да попаднат в устата, така и с оглед на хранителния им ефект за тялото, след като бъдат погълнати и слязат в гърлото. Възможно е дори сиренето, което е по-евтино, да бъде по-хранително и да спомага за растежа повече, отколкото хапката сладкиш. Следователно между тях няма друга разлика освен приятното усещане в устата, което не трае повече от половин минута. Нека тогава преценим колко вредна е прекомерността и установим колко глупаво е да похарчим десет гроша вместо един грош, само за да изпитаме удоволствие, което продължава половин минута!

И така, ако за възнаграждение на пазача се заделят девет пъти повече награди, отколкото за владетеля на двореца, това несъмнено би го обрекло на възгордяване и алчност, и би го накарало да си каже: "Именно аз съм управникът!" Тогава ще допуска вътре онзи, който му дава поголям подарък и му доставя по-голямо удоволствие, и ще стане причина за опорочаване на съществуващия ред и за подпалване на пожар, който ще го накара да крещи за помощ: "Бързо, доведете веднага лекаря, за да свали температурата ми и да угаси този огън!"

Пестеливостта и непретенциозността напълно хармонират с Божията мъдрост, защото третират вкусовите усещания като пазач, ограничават се в тях и им въздават според функцията им. А прекомерността се изразява в поведение, което противоречи на Божията мъдрост и затова прекаляващият скоро получава болезнени плесници, понеже храните в стомаха неприятно се смесват, което води до загуба на истинския апетит. Тогава човек яде с фалшив и изкуствен апетит, като поглъща разнообразие от храни, а това затруднява храносмилането.

Трето положение

Във Второ положение споменахме, че вкусовите възприятия изпълняват ролята на пазач. Да, така е за нехайните, които не са се извисили духовно, и за онези, които не са напреднали в попрището на благодарността и не са се издигнали по нейните пътища. Да, не би трябвало да се прибягва до прекомерност като например да се харчи десетократно по-висока сума за насладите на тези охраняващи сетива.

За истински признателните, за придържащите се към реалността, за сърдечните и проницателните вкусовите възприятия са подобни на наблюдател и инспектор в кухните на Божието милосърдие (както бе разяснено в сравнението, направено в Шесто слово). Тези възприятия оценяват стойността на Божиите дарове и опознават разнообразните им видове чрез вложените в тях точни и чувствителни везни, многобройни, колкото е броят на храните, и с всяко подобно действие пращат вести на тялото и на стомаха под формата на благодарност.

Тогава функцията на вкусовите възприятия не се ограничава единствено в материалната грижа за тялото, а понеже се грижат и за сърцето, духа и разума, те са по-високопоставени и по-издигнати по функция в сравнение със стомаха.

Те могат да продължат да получават наслада – при условие да не се прекалява, – като изпълняват предопределената си задача да отдават искрена благодарност с намерението да опознават разнообразието от Божии дарове, като ги вкусват и ги опитват – при условие да са законосъобразни и да не водят до унижение и просия. Тоест можем да предпочетем вкусните храни, за да използваме езика си, който е носител на вкусовите усещания, да отдава благодарност за тях.

Сега ще разкажа случка, която сочи тази истина и представя едно от чудотворствата на шейх Гейлани, свята да е съкровеността му.

Една крехка и мила старица имала син, възпитан от шейха. Веднъж тя влязла при сина си и видяла, че яде къшей сух черен хляб – практикувал духовни упражнения, докато отслабнал и тялото му изнемощяло. Неговото състояние породило жалост у любвеобвилната му майка и я накарало да му съчувства, затова отишла при шейх Гейлани да му се оплаче. И ето че го заварила да яде печена кокошка.

В силното си състрадание и нежност тя изрекла: "Синът ми едва не умира от глад, а ти ядеш кокошка!"

Тогава шейхът се обърнал към кокошката с думите: "Стани с позволението на Аллах!" Сготвената кокошка скокнала извън съда, след като костите й се съчленили и оживяла. Това сведение е предадено без прекъсване във верига от много авторитети като факт за едно от чудесата на известния в цял свят чудотворец шейх Гейлани, свята да е съкровеността му.()

Между другото шейхът казал на старицата: "Когато синът ти достигне тази степен, нека и той яде кокошка!"

Тези думи, изречени от шейх Гейлани, означават: "Когато духът на сина ти започне да управлява тялото му и сърцето му да властва над душата, и разумът му да господства над стомаха, и да търси насладата заради благодарността, тогава може да консумира вкусните и приятни храни."

Четвърто положение

Икономичният не страда от семейни лишения и недоимък, както е известно от пророческия хадис: "Пестеливият не храни семейство." Да, има категорични и неизброими аргументи в подкрепа на това, че скромността е решаваща причина за получаване на благодат свише и е солидна основа на по-добро съществуване.

Тук ще спомена свои преживявания, засвидетелствани от онези, които ме подпомагаха в моето служене и се отнасяха към мен с напълно искрено приятелство. И аз, и моите другари се сдобивахме понякога с десеторна благодат по причина на пестеливостта. Преди девет години () вождовете на племената, заточени с мен в Бурдур, дори настояваха да приема тяхната милостиня, за да ме избавят от мизерията и нуждата, в която бях изпаднал поради безпаричието си. На тези богати вождове казах следното: "Въпреки че разполагам с твърде малко средства, аз притежавам пестеливостта и съм свикнал да се задоволявам с малко, затова съм много по-богат от вас." И отхвърлих повтаряните им и настойчиви предложения да ме подпомогнат. Заслужава си да се отбележи, че след две години част от онези, които ми предлагаха милостиня, затънаха в дългове, защото не се придържаха към пестеливостта. Хвала на Аллах, чрез благодатта на скромното съществуване тези нищожни пари ми бяха достатъчни и не се лееше от мен пот, и не бях принуден да излагам потребностите си пред хората, и не се накърни възприетият от мен закон на живота ми: "Не се нуждай от хората!"

Да, който не е пестелив, рискува да пропадне в бездните на унижението и е изложен на опасността да се подхлъзне към просия и презряно положение. Парите, прекомерно и разточително използвани в нашето време, са скъпо и обременяващо богатство. Понякога човек плаща за тях с цената и рушвета на своята чест и достойнство и дори е възможно да му бъдат отнети религиозните светини. После получава някакви злощастни и трагични пари – взима няколко материални гроша вместо стотиците лири духовно въздаяние.

А ако се ограничи в насъщните си нужди и стесни грижите си единствено в тях, ще открие препитание, което ще обезпечи живота му и ще идва при него по неочаквани пътища. Това произтича от съдържанието на следното коранично знамение:

اِنَّ اللّٰهَ هُوَ الرَّزَّاقُ ذُو ال۟قُوَّةِ ال۟مَتٖينُ

"Аллах! Той е Даващия препитанието, Владетеля на силата, Всемогъщия." (51: 58)

Друго коранично знамение ясно посочва този категоричен обет:

وَمَا مِن۟ دَٓابَّةٍ فِى ال۟اَر۟ضِ اِلَّا عَلَى اللّٰهِ رِز۟قُهَا

"И няма по земята твар, препитанието на която да не е от Аллах." (11: 6)

Да, препитанието бива два дяла.

Първи дял: истинско препитание, което поддържа човешкия живот. За него е даден Господен обет да бъде осигурено по силата на горното коранично знамение. Човек е способен да си набави това насъщно препитание при каквито и да било условия (стига да не се намеси собственият му лош избор), без да е принуден да жертва своята вяра и без да се лишава от честта и достойнството си.

Втори дял: метафорично препитание. Който го използва лошо, е неспособен да се освободи от несъществените нужди, превърнати за него в необходима потребност в резултат на това, че е бил подложен на изпитанието на традициите. Цената на подобно препитание, особено в нашето време, е твърде злощастна, защото това не влиза в Господния обет. Възможно е то да е получено, като човек е пожертвал предишната си чест и се е задоволил да го унизяват. Възможно е дори да е стигнал до ръба на просията и да е паднал дотам, че да целува краката на долни и подли хора. И нещо повече, възможно е да се е сдобил с това трагично и пагубно състояние, като е пожертвал религиозните си светини, а те са сиянието на вечния му живот.

И още, човешка болка обзема чувствителните хора, когато виждат страданията на злощастниците в нужда през епохата, в която цари бедност и недоимък. Това помрачава сладостта, която изпитват благодарение на незаконна собственост, и горчивината им расте, ако имат съвест.

В удивителното ни време трябва да се задоволяваме в рамките на насъщното, когато черпим от съмнителна собственост. Съгласно правилото "Насъщното се определя в съответствие с неговия размер" е допустимо при принуда да ползват забранените средства само за да се удовлетворят най-нужните потребности, но не повече. Принуденият не може да яде до насита от мърша, а трябва само да похапне, колкото да не умре от глад. Не може също лакомо да се яде пред стотици гладни.

Ще разкажем тук истинска случка, за да посочим, че пестеливостта е причина за могъщество и съвършенство.

Веднъж известният с щедростта и великодушието си Хатим ат-Таи вдигнал пищно пиршество и обсипал гостите си със скъпи подаръци. После той излязъл да поскита из пустинята и срещнал беден шейх, който носел на гръб тежък товар от дърва, треволяк и тръни и на някои места по тялото му течала кръв.

Хатим му казал:

- Старче, днес Хатим ат-Таи кани на щедро угощение и раздава скъпи подаръци. Побързай да се сдобиеш от него с много по-голям имот, отколкото този товар!

Скромният шейх му казал:

- Ще нося товара си със своята собствена мощ и с потта на челото си. Не ми харесва да съм задължен на Хатим ат-Таи.

Попитали веднъж Хатим:

- Срещал ли си някога човек, по-могъщ и пощедър от теб?

Отговорил:

- Онзи пестелив шейх, когото срещнах един ден в пустинята... Той бе наистина по-могъщ и по-щедър от мен.

Пето положение

Едно от съвършенствата, вложени в щедростта на Аллах, Всеславния и Всевишния, е че Той дава и на най-бедния човек да вкуси насладата на Неговите блага, както прави това и за най-богатия. Бедният усеща и изпитва същото удоволоствие, каквото и султанът.

Да, насладата, която бедният получава от къшей сух черен хляб по причина на глада и пестеливостта си, превъзхожда тази на султана или богаташа, когато яде разкошен сладкиш с досада и липса на апетит, произтичащи от неговото разточителство.

Наистина е удивително някои хора, които прекаляват и разточителстват, да подозират пестеливите, че са долни и стиснати. Опазил Аллах! Именно в пестеливостта е могъществото и щедростта, докато подлостта и низостта са истинското лице на външното великодушие, демонстрирано от прахосниците.

В стаята ми в Испарта, в годината, когато приключи написването на това послание, се случи събитие, потвърждаващо тази истина.

Един от моите ученици много упорито настоя да приема от него подарък – ока () и половина мед – и така да наруша закона на живота си.() Колкото и да му обяснявах необходимостта да се придържам към своя принцип, той не се убеди. Принудих се да приема меда с намерението да го поделя с трима свои братя, които бяха с мен в стаята. Те трябваше икономично да похапват от него в продължение на четирийсет дена през месец Шабан и през благословения Рамадан. Така дарителят щеше да получи въздаянието за своя жест, а и те нямаше да останат без десерт. Посъветвах ги да вземат подаръка за себе си, защото разполагах с една ока мед. Тримата ми приятели бяха истински читави и скромни хора от онези, които действително високо ценяха пестеливостта, но във всеки случай и те я забравиха, защото проявяваха взаимна щедрост, грижеха се за другите, бяха всеотдайни помежду си и имаха и други подобни похвални качества, така че медът им се изчерпа само за три нощи.

Казах им усмихнат: "Намерението ми бе да ви дам да вкусвате меда в продължение на трийсет или повечедни, но вие го изразходихте само за три. Дано ви е било сладко." А аз продължих да си взимам пестеливо от количеството, с което разполагах и го консумирах и през Шабан, и през Рамадан, като наред с това медът стана причина да получа – хвала на Аллах! – велико въздаяние, защото давах от него по една лъжичка() за разговявяне (ифтар) на всеки от споменатите си приятели.

Навярно някой, който ме бе видял така да постъпвам, би сметнал, че това е скъперничество, и би решил, че поведението на тримата ми другари е силна изява на щедрост. Но от гледна точка на истината аз съзирах зад външното смаляване извисена мощ, широка благодат и велика награда, а зад щедростта и прахосничеството – ако не бъдат изоставени – виждах просия, алчно гледане в ръцете на другите хора с очакване за подаяние и други подобни състояния, много подолни от скъперничеството.

Шесто положение

Има голяма разлика и значителна дистанция между пестеливостта и скъперничеството. Така и скромността, която е похвално качество, е противоположна на себеунижението и угодничеството, което е порицавана черта, въпреки привидното сходство между тях. И достойнството, което е похвално качество, е противоположно на високомерието, което е лоша черта, въпреки привидното сходство между тях.

Подобно е положението и с пестеливостта, която е една от извисените пророчески добродетели и дори е една от осите, около които се върти редът на Господната мъдрост, управляваща вселената. Това качество няма никаква връзка със скъперничеството, в което се смесват низост, стиснатост и алчност. И нещо повече, между тях няма абсолютно никакви допирни точки освен външната прилика. Ето случка, която потвърждава тази истина.

Sahabenin Abâdile-i Seb’a-yı Meşhure’sinden olan Abdullah İbn-i Ömer Hazretleri ki halife-i Resulullah olan Faruk-u A’zam Hazret-i Ömer’in (ra) en mühim ve büyük mahdumu ve sahabe âlimlerinin içinde en mümtazlarından olan o zat-ı mübarek çarşı içinde, alışverişte, kırk paralık bir meseleden, iktisat için ve ticaretin medarı olan emniyet ve istikameti muhafaza için şiddetli münakaşa etmiş. Bir sahabe ona bakmış. Rûy-i zeminin halife-i zîşanı olan Hazret-i Ömer’in mahdumunun kırk para için münakaşasını acib bir hısset tevehhüm ederek o imamın arkasına düşüp ahvalini anlamak ister. Baktı ki Hazret-i Abdullah hane-i mübareğine girdi. Kapıda bir fakir adam gördü. Bir parça eğlendi; ayrıldı, gitti. Sonra hanesinin ikinci kapısından çıktı, diğer bir fakiri orada da gördü. Onun yanında da bir parça eğlendi; ayrıldı, gitti. Uzaktan bakan o sahabe merak etti.

Gitti o fakirlere sordu: “İmam sizin yanınızda durdu, ne yaptı?”

Her birisi dedi: “Bana bir altın verdi.”

O sahabe dedi: “Fesübhanallah! Çarşı içinde kırk para için böyle münakaşa etsin de sonra hanesinde iki yüz kuruşu kimseye sezdirmeden kemal-i rıza-yı nefisle versin!” diye düşündü, gitti, Hazret-i Abdullah İbn-i Ömer’i gördü.

Dedi: “Yâ İmam! Bu müşkülümü hallet. Sen çarşıda böyle yaptın, hanende de şöyle yapmışsın.”

Ona cevaben dedi ki: “Çarşıdaki vaziyet iktisattan ve kemal-i akıldan ve alışverişin esası ve ruhu olan emniyetin, sadakatin muhafazasından gelmiş bir halettir; hısset değildir. Hanemdeki vaziyet, kalbin şefkatinden ve ruhun kemalinden gelmiş bir halettir. Ne o hıssettir ve ne de bu israftır.”

İmam-ı A’zam, bu sırra işaret olarak لَا اِس۟رَافَ فِى ال۟خَي۟رِ كَمَا لَا خَي۟رَ فِى ال۟اِس۟رَافِ demiş. Yani “Hayırda ve ihsanda (fakat müstahak olanlara) israf olmadığı gibi israfta da hiçbir hayır yoktur.”

Yedinci Nükte

İsraf, hırsı intac eder. Hırs, üç neticeyi verir:

Birincisi: Kanaatsizliktir. Kanaatsizlik ise sa’ye, çalışmaya şevki kırar. Şükür yerine şekva ettirir, tembelliğe atar. Ve meşru, helâl, az malı (Hâşiye) terk edip; gayr-ı meşru, külfetsiz bir malı arar. Ve o yolda izzetini, belki haysiyetini feda eder.

Hırsın ikinci neticesi: Haybet ve hasarettir. Maksudunu kaçırmak ve istiskale maruz kalıp, teshilat ve muavenetten mahrum kalmaktır. Hattâ اَل۟حَرٖيصُ خَائِبٌ خَاسِرٌ yani “Hırs, hasaret ve muvaffakiyetsizliğin sebebidir.” olan darb-ı mesele mâsadak olur.

Hırs ve kanaatin tesiratı, zîhayat âleminde gayet geniş bir düstur ile cereyan ediyor.

Ezcümle, rızka muhtaç ağaçların fıtrî kanaatleri, onların rızkını onlara koşturduğu gibi hayvanatın hırs ile meşakkat ve noksaniyet içinde rızka koşmaları, hırsın büyük zararını ve kanaatin azîm menfaatini gösterir.

Hem zayıf umum yavruların lisan-ı halleriyle kanaatleri, süt gibi latîf bir gıdanın ummadığı bir yerden onlara akması ve canavarların hırs ile noksan ve mülevves rızıklarına saldırması; davamızı parlak bir surette ispat ediyor.

Hem semiz balıkların vaziyet-i kanaatkâranesi, mükemmel rızıklarına medar olması; ve tilki ve maymun gibi zeki hayvanların hırs ile rızıkları peşinde dolaşmakla beraber kâfi derecede bulmamalarından cılız ve zayıf kalmaları, yine hırs ne derece sebeb-i meşakkat ve kanaat ne derece medar-ı rahat olduğunu gösterir.

Hem Yahudi milleti hırs ile riba ile hile dolabı ile rızıklarını zilletli ve sefaletli, gayr-ı meşru ve ancak yaşayacak kadar rızıklarını bulması ve sahra-nişinlerin (yani bedevîlerin) kanaatkârane vaziyetleri, izzetle yaşaması ve kâfi rızkı bulması; yine mezkûr davamızı kat’î ispat eder.

Hem çok âlimlerin (Hâşiye) ve ediblerin (Hâşiye) zekâvetlerinin verdiği bir hırs sebebiyle fakr-ı hale düşmeleri ve çok aptal ve iktidarsızların fıtrî, kanaatkârane vaziyetleri ile zenginleşmeleri kat’î bir surette ispat eder ki: Rızk-ı helâl, acz ve iftikara göre gelir; iktidar ve ihtiyar ile değil. Belki o rızk-ı helâl, iktidar ve ihtiyar ile makûsen mütenasiptir. Çünkü çocukların iktidar ve ihtiyarı geldikçe rızkı azalır, uzaklaşır, sakîlleşir. اَل۟قَنَاعَةُ كَن۟زٌ لَا يَف۟نٰى hadîsinin sırrıyla kanaat, bir define-i hüsn-ü maişet ve rahat-ı hayattır. Hırs ise bir maden-i hasaret ve sefalettir.

Üçüncü Netice: Hırs ihlası kırar, amel-i uhreviyeyi zedeler. Çünkü bir ehl-i takvanın hırsı varsa teveccüh-ü nâsı ister. Teveccüh-ü nâsı müraat eden, ihlas-ı tammı bulamaz. Bu netice çok ehemmiyetli, çok cây-ı dikkattir.

Elhasıl: İsraf, kanaatsizliği intac eder. Kanaatsizlik ise çalışmanın şevkini kırar, tembelliğe atar; hayatından şekva kapısını açar, mütemadiyen şekva ettirir. (Hâşiye) Hem ihlası kırar, riya kapısını açar. Hem izzetini kırar, dilencilik yolunu gösterir. İktisat ise kanaati intac eder.

عَزَّ مَن۟ قَنَعَ ذَلَّ مَن۟ طَمَعَ hadîsin sırrıyla kanaat, izzeti intac eder. Hem sa’ye ve çalışmaya teşci eder. Şevkini ziyadeleştirir, çalıştırır.

Çünkü mesela, bir gün çalıştı. Akşamda aldığı cüz’î bir ücrete kanaat sırrıyla, ikinci gün yine çalışır. Müsrif ise kanaat etmediği için ikinci gün daha çalışmaz. Çalışsa da şevksiz çalışır. Hem iktisattan gelen kanaat; şükür kapısını açar, şekva kapısını kapatır. Hayatında daima şâkir olur. Hem kanaat vasıtasıyla insanlardan istiğna etmek cihetinde teveccühlerini aramaz. İhlas kapısı açılır, riya kapısı kapanır.

İktisatsızlık ve israfın dehşetli zararlarını geniş bir dairede müşahede ettim. Şöyle ki: Ben, dokuz sene evvel mübarek bir şehre geldim. Kış münasebetiyle o şehrin menabi-i servetini göremedim. –Allah rahmet etsin– oranın müftüsü birkaç defa bana dedi: “Ahalimiz fakirdir.” Bu söz benim rikkatime dokundu. Beş altı sene sonraya kadar daima o şehir ahalisine acıyordum. Sekiz sene sonra yazın yine o şehre geldim. Bağlarına baktım. Merhum Müftünün sözü hatırıma geldi. Fesübhanallah dedim, bu bağların mahsulatı şehrin hâcetinin pek fevkindedir. Bu şehir ahalisi pek çok zengin olmak lâzım gelir. Hayret ettim. Beni aldatmayan ve hakikatlerin derkinde bir rehberim olan bir hatıra-i hakikatle anladım: İktisatsızlık ve israf yüzünden bereket kalkmış ki o kadar menabi-i servetle beraber o merhum Müftü “Ahalimiz fakirdir.” diyordu.

Evet, zekât vermek ve iktisat etmek, malda bi’t-tecrübe sebeb-i bereket olduğu gibi; israf etmek ile zekât vermemek, sebeb-i ref’-i bereket olduğuna hadsiz vakıat vardır.

İslâm hükemasının Eflatun’u ve hekimlerin şeyhi ve feylesofların üstadı, dâhî-i meşhur Ebu Ali İbn-i Sina, yalnız tıp noktasında كُلُوا وَ اش۟رَبُوا وَ لَا تُس۟رِفُوا âyetini şöyle tefsir etmiş. Demiş:

: جَمَع۟تُ الطِّبَّ فِى ال۟بَي۟تَي۟نِ جَم۟عًا وَ حُس۟نُ ال۟قَو۟لِ فٖى قَص۟رِ ال۟كَلَامِ

فَقَلِّل۟ اِن۟ اَكَل۟تَ وَ بَع۟دَ اَك۟لٍ تَجَنَّب۟ وَ الشِّفَاءُ فِى ال۟اِن۟هِضَامِ

وَ لَي۟سَ عَلَى النُّفُوسِ اَشَدُّ حَالًا مِن۟ اِد۟خَالِ الطَّعَامِ عَلَى الطَّعَامِ

Yani “İlm-i tıbbı iki satırla topluyorum. Sözün güzelliği kısalığındadır: Yediğin vakit az ye. Yedikten sonra dört beş saat kadar daha yeme. Şifa, hazımdadır. Yani kolayca hazmedeceğin miktarı ye. Nefse ve mideye en ağır ve yorucu hal, taam taam üstüne yemektir.” (Hâşiye)

Cây-ı hayret ve medar-ı ibret bir tevafuk

İktisat Risalesi’ni, üçü acemi olarak beş altı ayrı ayrı müstensih ayrı ayrı yerde ayrı ayrı nüshadan yazıp birbirinden uzak, hatları birbirinden ayrı, hiç elifleri düşünmeyerek yazdıkları her bir nüshanın elifleri; duasız elli bir, dua ile beraber elli üçte tevafuk etmekle beraber; İktisat Risalesi’nin tarih-i telif ve istinsahı olan Rumîce elli bir ve Arabî elli üç tarihinde tevafuku ise şüphesiz tesadüf olamaz. İktisaddaki bereketin keramet derecesine çıktığına bir işarettir. Ve bu seneye “Sene-i İktisat” tesmiyesi lâyıktır.

Evet, zaman iki sene sonra bu keramet-i iktisadiyeyi, İkinci Harb-i Umumî’de her taraftaki açlık ve tahribat ve israfatla ve nev-i beşer ve herkes iktisada mecbur olmasıyla ispat etti.

سُب۟حَانَكَ لَا عِل۟مَ لَنَٓا اِلَّا مَا عَلَّم۟تَنَٓا اِنَّكَ اَن۟تَ ال۟عَلٖيمُ ال۟حَكٖيمُ

---

On Sekizinci Lem'a ⇐ Lem'alar | ⇒ Yirminci Lem'a

---