Yirmi Beşinci Lem'a/bg

Съставен от двайсет и пет лека

Той е клиника и балсам за болните, мехлем за облекчаване на раните им, духовна рецепта. Написан е по подражание на традиционните думи: “Дано да си отиде бедата и слава на Аллах за оздравяването!”

Предупреждение и извинение

Тази духовна рецепта бе написана с бързина, която надхвърля обичайната за нас при досегашните ни съчинения. () Поради ограниченото време, с което разполагахме, за разлика от всичките ни останали трудове, този бе коригиран и редактиран с бегъл поглед и с изключителна скорост, както и бе написан. Той си остана в суров вид, като първа чернова, а не почувствахме нужда да нанасяме нови поправки, защото идеите, които по природа вълнуват сърцето, не бива да се опорочават чрез словесна ryкраса, хryдожественост и педантизъм. Затова моля читателите, и особено болните сред тях, да не се дразнят от необработените изрази и от сложните изречения, а задочно да отправят зов за мен.

Саид Нурси

بِسْمِ اللّٰهِ الرَّحْمٰنِ الرَّح۪يمِ

В името на Аллах, Всемилостивия, Милосърдния!

اَلَّذٖينَ اِذَٓا اَصَابَت۟هُم۟ مُصٖيبَةٌ قَالُٓوا اِنَّا لِلّٰهِ وَاِنَّٓا اِلَي۟هِ رَاجِعُونَ ۝

“... Които, щом беда ги сполети, казват: “Ние на Аллах принадлежим и при Него се завръщаме.” (2: 156)

وَالَّذٖى هُوَ يُط۟عِمُنٖى وَيَس۟قٖينِ ۝ وَاِذَا مَرِض۟تُ فَهُوَ يَش۟فٖينِ

“... И Който ме храни, и ми дава да пия, и ако се разболея, Той ме изцелява...” (26: 79–80)

В този проблясък ще разясним накратко двайсет и пет лека – цяровете, които могат да бъдат реална утеха и полезен мехлем за хората в беда, за страдалците и болните, съставящи една десета от човечеството.

ПЪРВИ ЛЕК

Немощни болни човече, не се тревожи, бъди търпелив! Твоята болест не е порок, а е вид лекарство, защото житейският срок е стопяващ се капитал. Ако той не бъде използван, се губи всичко, и особено ако е изтекъл в спокойствие и нехайство, когато ускорява крачките си към своя край. Болестта ти носи огромни печалби от този твой капитал и не позволява да се пропилее бързо – забавя стъпките на живота, задържа го, удължава го, докато даде плодовете си, и едва тогава го пуска да си върви.

Затова ако например човек е бил болен през всичките си житейски периоди, се казва: “Колко дълго е времето на злощастията, колко кратко е времето на радостта!”

ВТОРИ ЛЕК

Болни човече, чието търпение се изчерпва, търпеливо понасяй, търпеливо благодари! Болестта ти може да превърне минутите от твоя живот в часове богослужене,

защото то бива два вида:

първият: богослужене при позитивни ситуации, което се въплъщава в отслужването на молитвите, отправянето на зов и други подобни;

вторият: при негативни ситуации, когато човек в беда смирено търси защита от милосърдния си Творец, прибягва до Неговото покровителство, старае се да се доближи до Него, изхождайки от усещанията си, които го карат да чувства своята безпомощност и слабост пред болестите и бедите. Със своето смирение той придобива чисто духовно богослужене, лишено от всякакво лицемерие.

Да, съществуват достоверни изказвания на Пророка, Аллах да го благослови и с мир да го дари, според които примесеният с болест и изнемога житейски срок е смятан за богослужене от страна на вярващия при условие да не се оплаква от Всевишния Аллах.() Няколко автентични сведения и правдиви открития дори потвърждават, че за част от благодарните и търпеливи хора една минута болест се равнява на един час съвършено богослужене, а за част от съвършените – на цял ден.

Затова, братко, не се оплаквай, а бъди признателен за болест, която превръща една тежка за теб минута в хиляда минути и ти осигурява дълъг и продължителен живот!

ТРЕТИ ЛЕК

Човече, за когото болестта е непосилна, хората не идват на този свят за удоволствие и наслада. Свидетелство за това е отпътуването на всеки дошъл, посивяването на младежите, спускането на всички във водовъртежа на изчезването и раздялата.

И понеже човекът е най-съвършеното, най-извисеното от живите създания, най-богатото на органи, и дори е господарят на всички тях, виждаш, че когато разсъждава за сладостите на миналото и за бедите на бъдещето, той прекарва живота си в трудности и печал, принизявайки се до равнището на най-долните твари.

Следователно човекът не е дошъл на този свят, за да води приятно и красиво съществуване, гален от бриза на покоя и безметежността, а е дошъл, за да придобие блаженството на пребъдващ и вечен живот чрез облекчените възможности за търгуване с великия си капитал – житейския срок. Ако не е болестта, в резултат на здравето и благополучието човек ще изпадне в нехайство и земното битие ще изглежда в очите му приятно, сладко, свежо. Тогава ще го порази болестта на забравата – не ще си спомня за отвъдния свят и ще отбягва да мисли за смъртта и гроба. Така капиталът на скъпоценния му живот ще се стопи и ще се пропилее напразно. А болестта скоро ще го пробуди, ще отвори очите му с думите: “Ти не си нито вечен, нито оставен без надзор, а си подчинен на определена функция. Отмахни от себе си заблудата, помни своя Творец, знай, че отиваш към гроба, готви се и се въоръжавай за него!”

Следователно болестта изпълнява ролята на честен и пробуждащ наставник и съветник, и тогава няма причини да се оплакваме от нея в тази насока, а трябва да се приютим под сянката на благодарността. Когато премазващите крачки на болестта натежат, е нужно да потърсиш от Всевишния търпение.

ЧЕТВЪРТИ ЛЕК

Болни човече, който се оплакваш, знай, че нямаш право на това, а трябва да си признателен и трябва да си търпелив, защото твоето битие, твоите органи и системи не ти принадлежат – не си ги произвел сам и не си ги купил от никоя фирма или завод. Следователно те са чужда собственост. Владетелят на тези неща се разпорежда във владението си, както желае.

Това бе изложено с пример в Двайсет и шесто слово, посветено на съдбата. Ето примера.

Богат и изкусен производител възлага на някой бедняк срещу определено възнаграждение да работи за него един час като модел. За да покаже изящното си производство и значимото си богатство, той облича човека във везана риза, която сам е ушил, и в бляскава инкрустирана одежда, изтъкана от него с изключителна красота и майсторство. Творецът работи над произведението си, демонстрира различни положения и форми, за да разкрие чудесата на своето изкуство и шедьоврите на своя талант – реже, подменя, удължава, скъсява и т.н. Как мислиш, има ли право този нает бедняк да каже на твореца майстор: “Изморяваш ме, обременяваш ме, притесняваш ме, като искаш ту да се наведа, ту да се изправя. Със своето рязане и скъсяване разваляш бляскавото изящество на ризата, която краси снагата ми и разхубавява тялото ми. Ти ме угнетяваш и не си справедлив към мен.”

Такова е положението и по отношение на превеликия Творец, пречист е Той и всевишен – “На Аллах принадлежи върховният идеал” Той те облича, болни човече, в одеждата на тялото и влага в него инкрустираните сияйни сетивни органи – окото, ухото, разума. За да разкрие гравюрите на Най-прекрасните Си имена, Той те изменя в рамките на многообразни положения и те поставя в различни условия. Както се запознаваш с името Му Вседаряваиуия препитание (Ар-Раззак), вкусвайки горчивината на глада, така научаваш за името му Лечителя (Аш-Шафи) чрез болестта. С оглед на това, че част от Най-прекрасните Му имена се изявяват чрез болките и се разкриват чрез бедите, в тях се съдържат проблясъците на мъдростта, лъчите на милосърдието и сиянията на красотата.

Ако се вдигне воалът зад твоята болест, от която се страхуваш и която мразиш, ще установиш, че зад нея е скрито приятно за теб, дълбоко, красиво и обичано съдържание.

ПЕТИ ЛЕК

Човече, подложен на изпитание чрез болестта, от опита ми през това време напълно и докрай се убедих, че тя е вид Божие благодеяние и Всемилостиво напътствие за част от хората. () Въпреки че не съм достоен за това, през тези осем или девет години някои младежи се обърнаха към мен да се моля за тях, защото ги е сполетяла болест. Забелязах, че който е в такова състояние, той повече мисли и си спомня за отвъдния живот, и не е опиянен от нехайството на младостта, а остава донякъде защитен под мъките и страданията на болестта, и запазва душата си от животинските страсти. Напомнях им, че според мен тези им болести – в рамките на способността им да търпят – са само Божие добротворство и дар от Него, Преславния. Казвах: “Братко, аз не съм против и срещу твоята болест, така че не чувствам състрадание и жалост към теб, за да отправя зов в твоя полза. Опитай се да понасяш търпеливо и да устояваш пред страданието, докато оздравееш и дойдеш на себе си! След като болестта изпълни задачите си, Милосърдният Творец ще те излекува, ако е пожелал.”

Казвах също: “Част от подобните на теб разклащат и дори разрушават вечния си живот заради мнима наслада, продължила около един мимолетен земен час. Така е, защото вървят безразлични в нехайство, произтичащо от изпитанието на здравето, изоставят молитвата, забравят смъртта, пренебрегват Всемогъщия и Превеликия Аллах. А ти виждаш с окото на болестта гроба – неизбежния ти дом – и прозираш оттатък него другите отвъдни жилища. Действията и поведението ти се ръководят от това. Следователно болестта ти е само нещо от рода на здраве за теб, а здравето, на което се радва част от себеподобните ти, е болест.”

ШЕСТИ ЛЕК

Болни човече, който се оплакваш от страданието, моля те да възстановиш в съзнанието си своя отминал живот – да си спомниш за сладките и приятни дни, за мъчителните и ~орчиви времена. Няма съмнение, че ще произнесеш на глас или наум: “Ах!” или “Ох!”, или дълбоко ще въздъхнеш и ще кажеш: “Слава на Аллах и признателност!”, или ще простенеш: “Горко ми! Тежко ми!”

Забележи как при мисълта за болките и бедите, от които преди си страдал, те обзема духовна наслада и сърцето ти се разтуптява с прославата: “Хвала на Аллах и признателност Нему!” Така е, защото изчезването на болката поражда наслада и чувство за облекчение. Когато страданията и нещастията престанат, те засаждат в духа скрита радост. Щом човек помисли за нея, тя излиза от убежището си и потича блаженство и ликуване, което се излива в благодарност и прослава на Аллах.

А състоянията на удоволствие и безметежност, които си преживял, сега те карат да крещиш от болка: “Горко ми! Тежко ми!”. Когато отминат, засаждат в духа ти спотаена и постоянна болка. Спазмите на страданието се надигат отново и отново при най-малката мисъл за отсъствието на насладите и бликват сълзите на тъгата и скръбта.

Непозволеното удоволствие, което човек изпитва за един ден, понякога го кара да вкусва душевна болка цяла година, а болката, изтърпяна през един ден мимолетно боледуване, осигурява насладата на няколко дена възмездие наред с удоволствието на оздравяването.

Докато това е така, помни добре резултата от краткотрайното боледуване, което те мъчи, мисли за лелеяната награда, вложена в протичането му, настойчиво благодари, пренебрегвай оплакванията и си казвай: “Човече, всичко отминава!”

ШЕСТИ ЛЕК (II)

()

Братко, който се разстройваш от болестта, щом се сетиш за вкуса и насладите на земния живот! Ако мирският свят наистина е дълготраен, ако смъртта действително е отстранена от пътя ни, ако отсега нататък ураганите на раздялата и изчезването престанат да бушуват, ако бъдещето, вихрещо събития, спре да носи духовна зима, бих застанал на твоя страна и бих те оплакал за състоянието ти. Но докато земният живот продължава да ни гони оттук (“Хайде, вървете си!”), глух за виковете ни и безразличен към молбите ни за помощ, би трябвало още отсега, преди да ни е натирил и прокудил, да се откажем от любовта и увлечението си по него чрез пробуждащите ни болести и чрез стремежа сърцето и съзнанието ни да се освободят от този свят, преди той да се е освободил от нас.

Да, като ни напомня този прекрасен и дълбок смисъл, болестта ни шепне в най-съкровените и интимни кътчета на душата: “Ти не си създаден от камък и желязо, а от разнообразни материали, комбинирани у теб и напълно пригодни за разпадане, разлагане и разчленяване начаса. Остави самозаблудата, разбери безсилието си, познай своя Творец, вникни във функцията си и научи каква мъдрост и цел са вложени в идването ти на земята.”

И още, докато удоволствията и насладите на земния живот продължават да бъдат нетрайни, особено ако са непозволени, и нещо повече – да пораждат в душата страдание и да навличат грях и престъпление, не плачи, че си ги изгубил, аргументирайки се с болестта, а размишлявай за смисъла на духовното богослужене, което се съдържа в нея, и за отвъдното възмездие, скрито за теб в мъката, и се стреми да получиш това чисто и неподправено блаженство.

СЕДМИ ЛЕК

Болни човече, изгубил дара на здравето, твоето страдание не отнема сладостта на тази Божия благодат. Напротив, болестта ти позволява да вкусиш по-силно щастието да си здрав, да почувстваш колко е приятно изцеляването, да усетиш още повече удоволствието от липсата на оплаквания. Така е, защото всяко нещо губи стойността и въздействието си, когато се запази в едно и също състояние, без да се променя. Радетелите на истината дори приемат като безспорен факта, че “нещата напълно се осъзнават единствено чрез техните противоположности”.

Например ако липсваше мракът, не бихме могли да осъзнаем светлината и да почувстваме нейната сладост. Ако го нямаше студът, не бихме разбрали колко хубава е топлината. Ако не изпитвахме глад, храната не би ни дала приятен вкус и наслада. Ако организмът не страдаше от жажда, утоляването с вода не би ни донесло блаженство. Ако липсваха оплаквания, изцеляването им не би породило радост. Ако нямаше болест, бихме останали безразлични към здравето.

Когато Всемогъщият Творец е поискал човек да почувства многообразните Му добрини и го е накарал да ги усеща и да вкусва различните Му благодеяния, Той го е снабдил с изключително обилие от органи за възприемане на хилядите Му дарове. Тогава би трябвало да изпрати свише и болестите, недъзите и неразположенията, както оказва милост и удостоява със здраве и добро състояние.

Питам те в името на Аллах: “Ако не бе болестта, засегнала главата, ръката или стомаха ти, щеше ли да си способен да усетиш сладостта, скрита в здравето, което е разпростряло сянката си над тези органи? И би ли могъл да вкусиш Божията благодат, въплътена в този дар? Напротив, щеше да забравиш за него вместо да си признателен. Или щеше до глупост несъзнателно да го прахосаш чрез прекомерността на нехайството.”

ОСМИ ЛЕК

Болни човече, който не забравяш отвъдния свят, твоята болест действа като сапун – отмива от теб мръсотията, премахва греховете ти и те пречиства от провиненията. Потвърдено е, че болестите са изкупление за греховете и простъпките. В достоверен хадис се казва: ~Винаги щом мюсюлманин го порази страдание, Аллах снема от него греховете му, както окапват листата на дърво.”

Така е, защото греховете са вечни болести в безсмъртния живот, а на този свят те пораждат духовни болести на сърцето, съвестта и душата. Ако си търпелив и не се оплакваш, чрез своето страдание се избавяш от твърде много нескончаеми болести,

а ако се отвличаш от греховете си, забравяш отвъдния свят и си нехаен към своя Господ, твърдя, че ще те сполети опасна болест – милион пъти по-опасна, по-губителна и по-страшна от сегашните мимолетни временни болести. Бягай от нея и крещи,

защото сърцето, духът и душата ти са изцяло обвързани с всички налични творения в този свят. Тези връзки постоянно се отсичат с мечовете на раздялата и изчезването, което отваря у теб дълбоки рани, особено когато поради липса на знание за отвъдния свят си въобразяваш, че смъртта е окончателно ликвидиране. Раните и уврежданията обикновено те превръщат сякаш в болно тяло, голямо колкото цялата земя.

Това налага преди всичко да потърсиш начини за пълно излекуване и за реално оздравяване на твоя огромен духовен организъм, терзан от безгранични болести и от безчет рани. Не мисля, че ще откриеш изход в друго освен в излекуване на вярата и в прибягване до нейния целебен балсам. И знай, че най-краткият път за достигане на това лечение е надникването през прозорците на безсилието и бедността, които се разтварят, след като физическата болест разкъса завесата на небрежността, и които прерязват човека. Тогава ще стигнеш до знанието за могъществото на Всемогъщия, Владетеля на величието, и за всеобхватното Му милосърдие.

Да, онзи, който няма знание за Аллах, носи на плещите си грижи и беди, необятни като земята и нейното съдържание. А който познава своя Господ, земният му живот се изпълва със светлина и духовна радост. Така той чувства в себе си наличната сила на вярата (всеки според собствената си степен). Да, болката, произтичаща от вторичните физически болести, се разтопява и става на прах под пороя на духовната радост и на сладкото изцеление в резултат на вярата.

ДЕВЕТИ ЛЕК

Болни човече, вярващ в своя Творец, причината да страдаш от болестите, да се страхуваш и да се плашиш от тях произтича от това, че те понякога водят до смърт и гибел. Понеже очите на нехайството виждат смъртта като външно ужасяваща и страховита, болестите, които могат да я причинят, пораждат тревога и безпокойство.

Затова знай първо – и вярвай непоколебимо, – че житейският срок е предопределен и не се променя. Случва се да починат ридаещите над някой в предсмъртен хрип, въпреки че са се радвали на здраве и благополучие, а болните, чието състояние е било тежко и са се намирали в опасност, са оздравявали и са живели дълго след това.

Второ: смъртта не е страшна сама по себе си, както ни изглежда във външния си облик. С вдъхновение от светлината на Свещения Коран в много наши послания доказахме категорично, без да оставим никакво съмнение и колебание, че за вярващия смъртта е демобилизация, приключване на функциите и край на житейските трудности;

освобождаване от робството

– от обучението и тренировката на земното поле за изпитания;

преходна врата за среща с деветдесет и девет процента от любимите хора и от приятелите, отпътували в отвъдния свят;

начин да се влезе в простора на истинската родина и на вечното местопребиваване за несекващо блаженство;

преминаване от земния зандан в градините на Рая;

задължителен момент за получаване на възнаграждението за свършената работа, което щедро и обилно се лее от благодатната съкровищница на Всемилостивия Творец.

Докато същността и реалността на смъртта са такива, на нея не бива да се гледа, сякаш е нещо страшно, а трябва да се смята за благовестие на милосърдието и щастието. При това част от поклонниците на Аллах не се страхуват от смъртта, защото е свирепа и сразяваща, а по причина на желанието си да придобият повече добри дела, които да извършат при удължаване на житейската им функция.

Да, за радетелите на вярата смъртта е вратата на милосърдието, а за радетелите на заблудата е кладенец на вечен мрак.

ДЕСЕТИ ЛЕК

Болни човече, който се тревожиш без причина, ти се безпокоиш от тежките стъпки и от силата на болестта, а това увеличава бремето на страданието ти. Ако искаш да го облекчиш, старай се и полагай усилия да преодолееш тревогата. Тоест мисли за ползите от болестта и за наградата, която предстои да получиш за нея, ускорявай стъпките към оздравяването и изтръгвай от себе си корените на безпокойството, за да изтръгнеш болестта от корените й!

Да, тревогата (нашепванията на сатаната) уголемява и удвоява състоянието ти, защото под стъпките на физическата болест безпокойството поражда в сърцето духовна болест и физическата се задържа, опирайки се на духовната. Ако прогониш тревогата и вълненията, като повериш на Аллах повелята, удовлетвориш се с предопределението от Него и си представяш вложената в страданието мъдрост, физическата болест ще изгуби важно разклонение от корените си, част от нея ще се облекчи и ще изчезне. Когато болестта ти е съпроводена от самовнушения и безпокойства, е възможно в резултат на тревогата една стотна част от тези заблуди да нарасне десет пъти. А с преодоляването на безпокойството действието на болестта отслабва с девет десети.

Когато тревогата е подхранвана от страхове и грижи, това засилва страданието. Болният изпада в положение, при което сякаш обвинява Божията мъдрост, критикува Божието милосърдие и се оплаква от Милостивия си Творец. Затова, противно на намеренията си, той бива подлаган на превъзпитание и получава удари, които засилват страданието му, защото както признателността увеличава благодатните моменти, така и оплакването изостря болестта и бедата.

Впрочем по своята същност и тревогата е болест и лечението й се заключава единствено в осъзнаване на мъдростта, вложена в страданието. Ако разбереш тази мъдрост и ползите от болестите, намажи тревогата си с то- 
зи мехлем, избави се от това и вместо “О, горко 
ми!” кажи: اَل۟حَم۟دُ لِلّٰهِ عَلٰى كُلِّ حَالٍ “Слава на Аллах за всяко състояние!”

ЕДИНАЙСЕТИ ЛЕК

Болни братко, чието търпение се изчерпва, въпреки че болестта ти причинява страдание в момента, в същото време тя те дарява с нематериална сладост, която блика от предходно излекуване, наред с духовно удоволствие, извиращо от наградата за тази болест. Времето от днес нататък, и дори от този час насетне, повече не носи болест. Без съмнение, няма болка без причина. Когато няма болка, няма нито страдание, нито оплакване. Понеже си въобразяваш и представите ти са погрешни, те е обхванало нетърпение.

Ала с отминаването на болестния период ще се разтопи и ще се изличи страданието, изживяно през него, ще се запази само въздаянието за болестта и ще остане сладостта от нейното отшумяване. Би било глупост и дори лудост да си спомняш после за отминалата болест и да страдаш от нея, да изгубиш и да изчерпаш търпението си, когато би трябвало да си весел и доволен за дарената ти радост и блаженство от въздаянието за търпението. Отминалите дни не ще се завърнат повече, а не е ли глупост отсега да ангажираме съзнанието си с мисли за ден, който все още не се е родил, за болест, която все още не ни е сполетяла, и за страдание, което не е започнало да ни мъчи? Подобна самозаблуда в резултат на горчив размисъл и обременяване на съзнанието с жестоко страдание тласкат към изгубване на търпението. То е все едно три типа несъществуващи състояния да се обагрят с цветовете на три степени от реалността. Не е ли това глупост?

Докато времето на болестта, отминала преди настоящия момент, поражда възторг и ликуване, и докато бъдещото време, което предстои да настъпи от днес насетне, все още не се е превърнало в действителност, и болестта липсва, и страданието липсва.

Не разпилявай, братко, наляво и надясно силата да търпиш, дарена ти от Истината (АлХак), преславен е Той и всевишен, а събери цялата си способност да устояваш пред болката, която те е обзела в този миг, изречи: “Многотърпеливи човече!” и твърдо понеси всичко!

ДВАНАЙСЕТИ ЛЕК

Болни човече, който по причина на своето страдание си възпрепятстван да извършваш богослужене и да отправяш зов, и който съжаляваш за подобно лишение, знай, че това е регламентирано в знатен пророчески хадис. () Внего се казва, че и когато е болен, вярващият получава награда за своето богослужене. Болестта не лишава от въздаяние. Ако човек в такова състояние изпълнява религиозните предписания според възможностите си, болестта компенсира за всички пропуснати по тази причина задължения, а когато положението му се влоши, напълно ги замества, щом понася търпеливо, уповава се на Аллах и има намерение да се придържа към законите на вярата.

Така също страданието кара човека да чувства своята слабост и безпомощност. Болният се примирява с тази даденост, като отправя зов с думи и действия.

А Аллах, Преславния и Всевишния, не влага у човека безгранична слабост и безкрайна немощ за друго освен за да го накара да прибягва винаги с молби до Божието присъствие, да проси и да иска подкрепа, както е казано в следното коранично знамение:

قُل۟ مَا يَع۟بَؤُا بِكُم۟ رَبّٖى لَو۟لَا دُعَٓاؤُكُم۟

“Кажи: “Не би ви обърнал внимание моят Господ, освен ако сте го призовавали.” (25: 77)

Понеже болестта е мотив за отправяне на искрен зов, в което се крие мъдростта при сътворяването на човека и основната причина за неговата важност, не е правилно да се оплакваме от нея, а трябва да благодарим на Аллах. Изворите на зова, отприщени и бликнали с болестта, не трябва да се пресушават просто като се сдобиваме само със здраве.

ТРИНАЙСЕТИ ЛЕК

Клетнико, оплакващ се от болестта, тя е съкровище за някои хора, скъпоценен Божи дар и всеки сполетян от нея е способен да си я представи от този ъгъл.

Божията мъдрост изисква житейският край да настъпи в неизвестен час, той да бъде избавление за човека от абсолютното отчаяние и от абсолютното безгрижие, да го държи между страха и надеждата и да запази земния и отвъдния му живот от падане в бездната на гибелта. С други думи, очаква се житейският край да настъпи всеки миг и ако той свари човека в момент, когато е потънал в нехайство, ще му нанесе тежки щети във вечния отвъден живот. А болестта разсейва и разпръсква това безгрижие, кара ни да мислим за другия свят и ангажира с него съзнанието ни. Случва се дори човек да получи огромна печалба и за двайсет дена да придобие ползи, каквито навярно е трудно да достигне и за двайсет години.

Ето един пример.

Имаше двама младежи, Аллах да ги опрости, единият – Сабри от Илема, а другият – Мустафа Везирзаде от Ислямкьой. Въпреки че бяха единствените неграмотни измежду всичките ми ученици, бях забелязал с възхита, че са в първата редица по преданост и искреност в служенето на исляма. Аз не разбрах тогава каква мъдрост се крие в този факт, но след смъртта им научих, че и двамата са страдали от неизлечима болест. Ръководени от нея, те придобили велико благочестие, стремели се към извисена всеотдайност и към поведение, което да им донесе полза в отвъдния живот, за разлика от всички останали младежи, небрежни и пропускащи дори задълженията си. Моля Аллах двете години на болест и страдание, което споменатите момчета прекараха в земния свят, да са се превърнали в милиони години блаженство и щастие в отвъдния живот, в Рая. Едва сега разбирам, че отправеният от мен зов да се излекуват – от гледна точка на земната действителност – е бил зов в тяхна вреда. Но моля Аллах молитвата ми за тяхното здраве да е била приета.

И така, онези двама младежи, по мое дълбоко убеждение, са успели да получат печалба, равностойна на онова, което човек постига поне за десет години усилия и благочестие. () Ако сегордееха с доброто си здраве подобно на някои свои връстници и се водеха по обичая на нехайството и неразумността, докато накрая ги връхлети дебнещата смърт – както се прокрадват опипом в тинята и мрака на греховете, – сега гробовете им щяха да бъдат дупки на скорпиони и змии вместо да са могили от светлина и съкровища от блясък.

Докато болестите продължават да носят в същността си тези огромни ползи, е недопустимо да се оплакваме от тях, а трябва да се опираме на Божието милосърдие чрез упование, търпение и радостна прослава и благодарност.

ЧЕТИРИНАЙСЕТИ ЛЕК

Болни човече, пред чиито очи е спусната пелена, ако разбереш, че зад воала пред погледите на вярващите хора се крие светлина (и то каква!) и има духовно око, ще кажеш: “Благодаря и хиляди пъти признателност на милосърдния ми Господ!”. За обяснение на този мехлем ще разкажа следната случка.

Нещастие сполетя лелята на Сюлейман от Барла(), който продължи да ми служи осем години, без да ми досади нито веднъж и без да ме притесни с каквото и да било, напълно всеотдайно и почтително. Клетницата бе поразена от слепота и светлината бе угаснала в очите й. Понеже тази праведна жена ми имаше изключително доверие, много повече, отколкото заслужавах, тя се вкопчи в мен, когато напусках джамията, и ми каза: “За Бога, помоли се на Аллах за очите ми!”. Аз на свой ред превърнах праведността на тази благословена вярваща жена в застъпник и ходатай за зова си, и отправих към Аллах молба със смирение и богоугодност: “Боже, Господи мой, заради светостта на нейната праведност възстанови зрението ù!” На следващия ден от близкия окръжен град Бурдур дойде лекар офталмолог и я излекува. Аллах е върна зрението, а след четирийсет дена отново затвори очите й. Много ме заболя, много се молих за нея и се надявам да е било откликнато на зова ми в полза на нейния отвъден живот. Иначе този мой зов погрешно ще се е превърнал в молба против нея. Тя остана да живее само още четирийсет дена, за да завърши житейския си срок. След изтичането му се отправи към милостта на Аллах.

И така, лишаването на тази жена, за която молим състрадание, от благото на зрението и от възможността да се любува на тъжните градини на Барла, и спускането на воал между нея и прекрасните поля за четирийсет дена, сега са получили своето възмездие в гроба й, където тя четири хиляди дена гледа Рая и съзерцава зеленината на Небесните градини. Това е по причина на нейната твърда и дълбока вяра, и на нейната сияйна и велика праведност.

Да, когато пред очите на вярващия се спуснат воалите на слепотата и той влезе в гроба в такова състояние, пред него се отваря възможността да наблюдава според степента си Сияйния свят с по-широк поглед, отколкото останалите покойници. Както ние на земята виждаме с очите си повечето неща, а слепите вярващи не са способни на това, така и в гроба незрящите, ако са били вярващи и благочестиви, ще виждат повече – всеки според степента си, – в сравнение с останалите покойници. Те ще съзерцават Градините и блаженствата на Рая – всеки според степента си, – сякаш са снабдени с телескопи, които улавят прелестни гледки от Рая и ги прожектират като на киноекрани пред тези слепи хора, лишени в земния живот от светлината на зрението.

Ти можеш, братко, да придобеш озареното око, разкриващо Рая над върховните небеса, докато си още в гроба. Това ще стане чрез търпение и благодарност за спуснатия пред зрението ти воал. Знай, че единственият лекар – специалист по очни болести, способен да вдигне завесата пред погледа ти, за да виждаш с окото на вярата, е Премъдрият Коран.

ПЕТНАЙСЕТИ ЛЕК

Болни човече, който охкаш в стонове, не охкай и недей да стенеш, вгледан в образа на отвратителната и противна болест, а виж нейния смисъл и значение, отпусни се и изречи: “Слава на Аллах”.

Ако смисълът на болестта не бе нещо красиво, Милостивият Творец не би подлагал на изпитание чрез болести и страдания най-обичните измежду любимите Си раби. В един от пророческите хадиси се казва така, или както е казано:

“На най-жестоките беди сред хората са подлагани пророците, после – светците, а после – най-идеалните и най-идеалните.”

اَشَدُّ النَّاسِ بَلَاءً اَل۟اَن۟بِيَاءُ ثُمَّ ال۟اَو۟لِيَاءُ اَل۟اَم۟ثَلُ فَال۟اَم۟ثَلُ – اَو۟ كَمَا قَالَ

Начело на подложените на изпитание стои търпеливият Айюб, мир нему, после – останалите пророци, мир на тях, после – светците, после – праведниците. Всички те приемали болестите, от които страдали, като чисто богослужене и всемилостива награда, търпеливо отправяли благодарност и смятали, че това им състояние е вид хирургическа операция, дарена им от Всемилостивия, Милосърдния.

Ако и ти, болни човече, който охкаш и се мъчиш, желаеш да се присъединиш към кервана от озарени хора, отдавай благодарност с търпение! В противен случай твоето оплакване ще ги накара да се въздържат и да не те включат в групата си. Тогава ще изпаднеш в бездната на нехайните и ще тръгнеш по път, над който се е възцарил мрак.

Да, има болести и трагични инциденти, които ако бъдат последвани от смърт, ще увенчаят своята жертва със сана на приближените до Аллах (аулия), сякаш това е духовно мъченичество (шахада). Такива са болестите, свързани с раждането (), спазмите в стомаха, удавянето, изгарянето и чумата. Ако някой почине при подобни обстоятелства, ще бъде издигнат до степента на мъченик за вярата (шахид). Има и много благословени болести, които ако завършат със смърт, придават на починалия от тях степента на светостта (уwаая).

След като болестта намалява силата и необуздаността на обичта към земния живот, на страстта и огромната привързаност към не~о, тя облекчава също и раздялата с живота, болезнена и горчива за хората на земните удоволствия, и дори ги кара да харесват и да предпочитат смъртта.

ШЕСТНАЙСЕТИ ЛЕК

Раздразнени болни човече, болестта учи пострадалите от нея да зачитат най-важните социални връзки и най-прелестните отношения в живота на хората: уважението и обичта. Тя избавя човека от затварянето в себе си, което води до подивяване и го лишава от милосърдие,

както е обяснено в следното коранично знамение:

اِنَّ ال۟اِن۟سَانَ لَيَط۟غٰى ۝ اَن۟ رَاٰهُ اس۟تَغ۟نٰى

“Ала не! Човек престъпва, защото се е видял богат.”(96: 6–7)

Повеляващата зло душа, попаднала в мрежата на отчуждението, което произтича от здравето и благополучието, не ще почувства подобаващо уважение към братските връзки и не ще усети милосърдието и състраданието, свойствено за подложените на изпитание чрез беди или за болните.

Ала когато болест връхлети човека и под натиска на своите страдания, оплаквания и тегоби той осъзнае колко е безпомощен и колко е беден, ще почувства дължимото уважение към вярващите си братя, които се грижат за него, или които го посещават. По аналогия със себе си той ще усети човешка нежност и към всички хора, изпаднали в беда и сполетени от нещастие, сърцето му ще прелее от милосърдие и жалост към тях в пълния им смисъл – а това са най-важните ислямски черти. У него ще пламне горещо съчувствие към братята му по съдба и ако може, ще им подаде ръка за помощ, а ако не е способен на това, ще отправи зов за тях, ще ги посети и ще се заинтересува за състоянието им, с което ще отдаде дан на законосъобразна традиция и ще получи велика награда за постъпката си.

СЕДЕМНАЙСЕТИ ЛЕК

Болни братко, който се оплакваш, че си безсилен да вършиш праведни дела, бъди признателен: благовествам те, че самата болест отваря пред теб вратите на най-чистите добротворства. Освен че страданието носи постоянна награда и за болния, и за онези, които се грижат за него, то е най-значимото средство за получаване на онова, за което се отправя зов.

Да, грижата за болните носи на вярващия велика награда. Посещаването им и заинтересоваността за тяхното здраве и спокойствие (при условие да не бъдат разстройвани и да не им се досажда) са благородна пророческа сунна и в същото време са изкупление за греховете. Има и хадис с такова съдържание:

“Търсете зов от болен, на него се откликва!”

Горното е валидно особено ако болният е някой от най-близките хора, например баща или майка. Тогава грижата за тях е важно богослужене и за нея също се получава най-голямото въздаяние. Успокояването на сърцата на болните и вдъхването на утеха в душите им се смята за нещо равностойно на важна милостиня. Колко щастливи са децата, които се грижат за своите бащи и майки при боледуването им, успокояват нежните им угнетени сърца и вселяват в тях мир, като така си спечелват молитвите на своите родители.

Да, истината, която заслужава повече внимание и по-високо място в социалния живот, е, че добрите синове ще бъдат възнаградени за своята жал и състрадание към родителите си, след като са им оказвали подобаващо уважение и са изразявали чисти чувства към тях по време на боледуването им. Картините на преданост, които разкриват това добро поведение на децата и тяхната човечност, предизвикват възхитата на всички творения и дори на ангелите. Те ги поздравяват, прославяйки и величаейки Аллах, като възклицават: “Това е пожелал Аллах!” (машааллах) и “Благословил е Аллах!” (баракаллах).

Да, състраданието, съчувствието и милосърдието, които ограждат болния, разтопяват страданията му и ги превръщат в приятни и радостни наслади.

Приемането на зова на болния и откликването му е важен и заслужаващ внимание въпрос. Преди близо четирийсет години бях отправил зов да се излекувам от болки в гърба. После осъзнах, че страданието е дар, въздаван заради зова. Както и зовът, който не може сам да се анулира, така и резултатът от него, принадлежат на отвъдния живот. () А зовът сам по себе си е вид богослужене, защото болният търси убежище при Аллах, когато осъзнае своята безпомощност. Затова отсъствието на видим отговор на моя зов за изцеляване от болестта ми в продължение на трийсет години въобще не ме отклони от мисълта, че някой ден ще се избавя от нея.

Причината е, че болестта е времето за отправяне на зов, а оздравяването не е резултат от зова, по-скоро ако Преславният Аллах – Премъдрият, Всемилостивият – реши да дари изцеляване, той прави това от щедрост и великодушие.

Ако зовът ни не бъде приет по желания от нас начин, не можем да кажем, че не му е откликнато. Премъдрият Творец знае по-добре от нас, а ние сме невежи. Преславният ни набавя най-хубавото и най-полезното, което е в наш интерес. Понякога Той трупа запаси от молбите ни, свързани със земния живот, за да ни бъдат от полза в отвъдния, и така приема зова ни.

Каквото и да е положението, зовът, придобил искреност, произтичащ от тайнството на болестта и възникнал от слабост, безпомощност, принизяване и нужда, е твърде близо до приемането. Болестта е фундамент и ос на подобен искрен зов, затова болният и хората, които се грижат за него, трябва да извлекат полза от своите молби.

ОСЕМНАЙСЕТИ ЛЕК

Болни братко, който си изоставил благодарността и си капитулирал пред оплакванията, жалбите ти произтичат от накърняването на някое твое право. Но правата ти не са отнети, за да се оплакваш. Напротив, ти не си изпълнил задълженията си, нарушил си чужди права над теб и не си отдал признателност. Ти не си изпълнил дълга си към Аллах, Който има права над теб. И нещо повече, оплакваш се с лъжа, а сякаш казваш истината. Не трябва да се оплакваш, като гледаш към онези, които те превъзхождат със своето здраве, а по-скоро би следвало да видиш от ъгъла на здравето клетите болнйци, които стоят по-ниско от теб и се превиват от силната болка и страдание.

Следователно ти си натоварен със задачата много да благодариш. И ако ръката ти е счупена, наблюдавай отрязаните ръце, а ако си с едно око, гледай изтубилите и двете, докато започнеш да благодариш на Преславния Аллах.

Да, никой няма право да протяга поглед към онези, които от позицията на добруването стоят по-високо, за да не пламне у него изгарящият пожар на оплакванията. Ала при беда е задължително човек да отправя очи към онези, които от позицията на нещастието са пострадали повече от него и са по-тежко болни, а после да благодари и да се задоволи с положението си. Тази тайна бе разяснена в някои Послания от светлина (Рисале-и Нур) чрез пример, който може да се обобщи по следния начин.

Някакъв човек хваща за ръка клетник, за да го заведе на върха на минаре, като му прави подарък на всяко стъпало по пътя нагоре и накрая след всичко това го удостоява на върха с найголемия дар. Но вместо да благодари и да бъде признателен, както се очаква от него, клетникът се преструва, че е забравил наградите, които е получил на стъпалата и впоследствие, и смята, че са без значение. Не само че не благодари, но и вдига поглед нагоре, към онези, които стоят над него, и се оплаква с думите: “Ако минарето бе още по-високо, щях да превъзхождам другите! Защо то не се издига като онази величествена планина в далечината?” Ако човек така се жалва, колко огромна е неблагодарността му пред даровете и колко много престъпва правдата!

Подобна е ситуацията и с човека, който се е появил на бял свят от нищото и не е станал нито камък, нито дърво, нито животно, а човек мюсюлманин, удостоен с много здраве и жизнени сили и получил висока степен на благодат. Въпреки това той идва и започва да се оплаква, защото е лишен от здраве в резултат на някои случайности или защото е изгубил даровете вследствие на лошия си избор или поради злоупотреба, или понеже е безсилен да ги постигне благополучие. Тогава казва: “Горко ми, какво съгреших, та ме сполетя всичко това!” Така разкрива, че търпението му се е изчерпало и изрича незаслужени критики към Божието господство. Това състояние е духовна болест и беда, по-голяма от физическото страдание и от бедата, в която човек е изпаднал. Жалбите му само засилват болестта, както ако някой се бори с контузена ръка.

Позицията на разумния е представена от споменатите слова на Всевишния:

لِكُلِّ مُصٖيبَةٍ اِنَّا لِلّٰهِ وَاِنَّٓا اِلَي۟هِ رَاجِعُونَ

“... Които, щом беда ги сполети, казват: “Ние на Аллах принадлежим и при Него се завръщаме.” (2: 156)

Разумният търпеливо предоставя на Аллах да реши, така че болестта да приключи изпълнението на своите функции и да си отиде.

ДЕВЕТНАЙСЕТИ ЛЕК

Както сочи формулировката, дадена от Безсмъртния – Аллах Красивия, Носителя на величието, – Който е определил като Най-прекрасните всички Свои имена, всички те са красиви. Така и животът е най-красивото, най-прелестното и най-комплексното огледало на Безсмъртния, а огледалото на Красивия е също красиво. Огледалото, което отразява Неговите хубости, също става красиво. Всяко нещо, което се случва от страна на Красивия и се изявява там, е също красиво. Всичко, което се случва в живота, е красиво от гледна точка на реалността, защото разкрива красивите гравюри на Най-прекрасните имена.

Ако животът премине в еднообразие, само в здраве и благополучие, той би се превърнал в дефектно огледало – в известна насока той би породил чувство за празнота и безсмислие, би причинил страдание и затруднение, би се принизила стойността му. Тогава сладостта и удоволствието на съществуването биха се превърнали в болка и огорчение, а човекът би се хвърлил или в тинята на глупостта, или в блатото на развлеченията и разгула, и би заприличал на затворник, който се отнася враждебно към живота си и се старае бързо да го убива в своето желание срокът на присъдата да изтече по-скоро.

А животът, който протича в промени и в движение, и изисква да се преминава през различни етапи, ни кара да чувстваме, че той има стойност и тежест. Това придава значение на съществуването и го насища с удивителна сладост. Тогава човек не желае житейският му срок да приключи по-скоро и въпреки че страда от различни трудности и беди, не охка и не скърби: “Кога ли слънцето ще залезе!”, или “Кога ли нощта ще свърши!”

Да, ако желаете, попитайте някой богат безделник, на когото всичко е наред, попитайте го как е, и непременно ще чуете от него изрази на болка и печал: “Ох, времето не минава! Ела да потърсим някакво забавление, за да убием времето! Нека поиграем малко табла!” Hли ще чуете оплаквания, които произтичат от големи надежди: “Недостатъчно съм свършил! Ех, да мога да направя еди-какво си!”

Sen bir musibetzede veya işçi ve meşakkatli bir halde olan bir fakirden sor “Ne haldesin?” Aklı başında ise diyecek ki “Şükürler olsun Rabb’ime, iyiyim, çalışıyorum. Keşke çabuk güneş gitmeseydi, bu işi de bitirseydim. Vakit çabuk geçiyor, ömür durmuyor gidiyor. Vakıâ zahmet çekiyorum fakat bu da geçer, her şey böyle çabuk geçiyor.” diye manen ömür ne kadar kıymettar olduğunu, geçmesindeki teessüfle bildiriyor.

Demek, meşakkat ve çalışmakla, ömrün lezzetini ve hayatın kıymetini anlıyor. İstirahat ve sıhhat ise ömrü acılaştırıyor ki geçmesini arzu ediyor.

Ey hasta kardeş! Bil ki başka risalelerde tafsilatıyla kat’î bir surette ispat edildiği gibi; musibetlerin, şerlerin, hattâ günahların aslı ve mâyesi ademdir. Adem ise şerdir, karanlıktır. Yeknesak istirahat, sükût, sükûnet, tevakkuf gibi haletler ademe, hiçliğe yakınlığı içindir ki ademdeki karanlığı ihsas edip sıkıntı veriyor. Hareket ve tahavvül ise vücuddur, vücudu ihsas eder. Vücud ise hâlis hayırdır, nurdur.

Madem hakikat budur; sendeki hastalık, kıymettar hayatı safileştirmek, kuvvetleştirmek, terakki ettirmek ve vücudundaki sair cihazat-ı insaniyeyi o hastalıklı uzvun etrafına muavenettarane müteveccih etmek ve Sâni’-i Hakîm’in ayrı ayrı isimlerinin nakışlarını göstermek gibi çok vazifeler için o hastalık senin vücuduna misafir olarak gönderilmiştir. İnşâallah çabuk vazifesini bitirir gider. Ve âfiyete der ki sen gel, benim yerimde daimî kal, vazifeni gör, bu hane senindir, âfiyetle kal.

Yirminci Deva

Ey derdine derman arayan hasta! Hastalık iki kısımdır. Bir kısmı hakiki, bir kısmı vehmîdir. Hakiki kısmı ise Şâfî-i Hakîm-i Zülcelal, küre-i arz olan eczahane-i kübrasında, her derde bir deva istif etmiş. O devalar ise dertleri isterler. Her derde bir derman halk etmiştir. Tedavi için ilaçları almak, istimal etmek meşrudur. Fakat tesiri ve şifayı, Ce­nab-ı Hak’tan bilmek gerektir. Dermanı o verdiği gibi şifayı da o veriyor.

Hâzık mütedeyyin hekimlerin tavsiyelerini tutmak, ehemmiyetli bir ilaçtır. Çünkü ekser hastalıklar sû-i istimalattan, perhizsizlikten ve israftan ve hatîattan ve sefahetten ve dikkatsizlikten geliyor. Mütedeyyin hekim, elbette meşru bir dairede nasihat eder ve vesayada bulunur. Sû-i istimalattan, israfattan men’eder, teselli verir. Hasta o vesaya ve o teselliye itimat edip hastalığı hafifleşir, sıkıntı yerinde bir ferahlık verir.

Amma vehmî hastalık kısmı ise onun en müessir ilacı, ehemmiyet vermemektir. Ehemmiyet verdikçe o büyür, şişer. Ehemmiyet vermezse küçülür, dağılır. Nasıl ki arılara iliştikçe insanın başına üşüşürler, aldırmazsan dağılır. Hem karanlıkta gözüne sallanan bir ipten gelen bir hayale ehemmiyet verdikçe büyür. Hattâ bazen onu divane gibi kaçırır. Ehemmiyet vermezse âdi bir ipin yılan olmadığını görür, başındaki telaşına güler.

Bu vehmî hastalık çok devam etse hakikate inkılab eder. Vehham ve asabî insanlarda fena bir hastalıktır. Habbeyi kubbe yapar; kuvve-i maneviyesi kırılır. Hususan merhametsiz yarım hekimlere veyahut insafsız doktorlara rast gelse, evhamını daha ziyade tahrik eder. Zengin ise malı gider, yoksa ya aklı gider veya sıhhati gider.

Yirmi Birinci Deva

Ey hasta kardeş! Senin hastalığında maddî elem var fakat o maddî elemin tesirini izale edecek ehemmiyetli bir manevî lezzet seni ihata ediyor. Çünkü peder ve validen ve akraban varsa, çoktan beri unuttuğun gayet lezzetli o eski şefkatleri senin etrafında yeniden uyanıp çocukluk zamanında gördüğün o şirin nazarları yine görmekle beraber; çok gizli perdeli kalan etrafındaki dostluklar, hastalığın cazibesiyle yine sana karşı muhabbettarane baktıklarından elbette onlara karşı senin bu maddî elemin pek ucuz düşer.

Hem sen müftehirane hizmet ettiğin ve iltifatlarını kazanmasına çalıştığın zatlar, hastalığın hükmüyle sana merhametkârane hizmetkârlık ettiklerinden, efendilerine efendi oldun. Hem insanlardaki rikkat-i cinsiyeyi ve şefkat-i neviyeyi kendine celbettiğinden, hiçten çok yardımcı ahbap ve şefkatli dost buldun. Hem çok meşakkatli hizmetlerden paydos emrini yine hastalıktan aldın, istirahat ediyorsun.

Elbette senin cüz’î elemin, bu manevî lezzetlere karşı seni şekvaya değil, teşekküre sevk etmelidir.

Yirmi İkinci Deva

Ey nüzul gibi ağır hastalıklara müptela olan kardeş! Evvela sana müjde ediyorum ki mü’min için nüzul mübarek sayılıyor. Bunu çoktan ehl-i velayetten işitiyordum. Sırrını bilmezdim. Bir sırrı şöyle kalbime geliyor ki:

Ehlullah, Cenab-ı Hakk’a vâsıl olmak ve dünyanın azîm manevî tehlikelerinden kurtulmak ve saadet-i ebediyeyi temin etmek için iki esası ihtiyaren takip etmişler:

Birisi: Rabıta-i mevttir. Yani dünya fâni olduğu gibi kendisi de içinde vazifedar fâni bir misafir olduğunu düşünmekle, hayat-ı ebediyesine o suretle çalışmışlar.

İkincisi: Nefs-i emmarenin ve kör hissiyatın tehlikelerinden kurtulmak için çileler ile riyazetlerle nefs-i emmarenin öldürülmesine çalışmışlar.

Sizler ey yarı vücudunun sıhhatini kaybeden kardeş! Sen ihtiyarsız kısa ve kolay ve sebeb-i saadet olan iki esas sana verilmiş ki daima senin vücudunun vaziyeti, dünyanın zevalini ve insanın fâni olduğunu ihtar ediyor. Daha dünya seni boğamıyor, gaflet senin gözünü kapayamıyor. Ve yarım insan vaziyetinde bir zata, nefs-i emmare elbette hevesat-ı rezile ile ve nefsanî müştehiyat ile onu aldatamaz, çabuk o nefsin belasından kurtulur.

İşte mü’min sırr-ı iman ile ve teslimiyet ve tevekkül ile o ağır nüzul gibi hastalıktan az bir zamanda, ehl-i velayetin çileleri gibi istifade edebilir. O vakit o ağır hastalık çok ucuz düşer.

Yirmi Üçüncü Deva

Ey kimsesiz, garib, bîçare hasta! Hastalığınla beraber kimsesizlik ve gurbet, sana karşı en katı kalpleri rikkate getirirse ve nazar-ı şefkati celbederse; acaba Kur’an’ın bütün surelerinin başlarında kendini Rahmanu’r-Rahîm sıfatıyla bize takdim eden ve bir lem’a-i şefkatiyle umum yavrulara karşı umum valideleri, o hârika şefkatiyle terbiye ettiren ve her baharda bir cilve-i rahmetiyle zemin yüzünü nimetlerle dolduran ve ebedî bir hayattaki cennet, bütün mehasiniyle bir cilve-i rahmeti olan senin Hâlık-ı Rahîm’ine iman ile intisabın ve onu tanıyıp hastalığın lisan-ı acziyle niyazın, elbette senin bu gurbetteki kimsesizlik hastalığın, her şeye bedel onun nazar-ı rahmetini sana celbeder. Madem o var, sana bakar, sana her şey var. Asıl gurbette, kimsesizlikte kalan odur ki iman ve teslimiyetle ona intisap etmesin veya intisabına ehemmiyet vermesin.

Yirmi Dördüncü Deva

Ey masum hasta çocuklara ve masum çocuklar hükmünde olan ihtiyarlara hizmet eden hasta bakıcılar! Sizin önünüzde mühim bir ticaret-i uhreviye var. Şevk ve gayret ile o ticareti kazanınız.

Masum çocukların hastalıklarını, o nazik vücudlara bir idman, bir riyazet ve ileride dünyanın dağdağalarına mukavemet verdirmek için bir şırınga ve bir terbiye-i Rabbaniye gibi çocuğun hayat-ı dünyeviyesine ait çok hikmetlerle beraber ve hayat-ı ruhiyesine ve tasaffi-i hayatına medar olacak büyüklerdeki keffaretü’z-zünub yerine, manevî ve ileride veyahut âhirette terakkiyat-ı maneviyesine medar şırıngalar nevindeki hastalıklardan gelen sevap, peder ve validelerinin defter-i a’maline, bilhassa sırr-ı şefkatle çocuğun sıhhatini kendi sıhhatine tercih eden validesinin sahife-i hasenatına girdiği, ehl-i hakikatçe sabittir.

İhtiyarlara bakmak ise hem azîm sevap almakla beraber, o ihtiyarların ve bilhassa peder ve valide ise dualarını almak ve kalplerini hoşnut etmek ve vefakârane hizmet etmek hem bu dünyadaki saadete hem âhiretin saadetine medar olduğu rivayat-ı sahiha ile ve çok vukuat-ı tarihiye ile sabittir. İhtiyar peder ve validesine tam itaat eden bahtiyar bir veled, evladından aynı vaziyeti gördüğü gibi; bedbaht bir veled eğer ebeveynini rencide etse azab-ı uhrevîden başka, dünyada çok felaketlerle cezasını gördüğü, çok vukuatla sabittir.

Evet ihtiyarlara, masumlara, yalnız akrabasına bakmak değil belki ehl-i iman (madem sırr-ı imanla uhuvvet-i hakikiye var) onlara rast gelse, muhterem hasta ihtiyar ona muhtaç olsa ruh u canla ona hizmet etmek İslâmiyet’in muktezasıdır.

Yirmi Beşinci Deva

Ey hasta kardeşler! Siz gayet nâfi’ ve her derde deva ve hakiki lezzetli kudsî bir tiryak isterseniz imanınızı inkişaf ettiriniz. Yani tövbe ve istiğfar ile ve namaz ve ubudiyetle, o tiryak-ı kudsî olan imanı ve imandan gelen ilacı istimal ediniz.

Evet, dünyaya muhabbet ve alâka yüzünden güya âdeta ehl-i gafletin dünya gibi büyük, hasta, manevî bir vücudu vardır. İman ise o dünya gibi zeval ve firak darbelerine, yara ve bere içinde olan o manevî vücuduna birden şifa verip, yaralardan kurtarıp, hakiki şifa verdiğini pek çok risalelerde kat’î ispat etmişiz. Başınızı ağrıtmamak için kısa kesiyorum.

İman ilacı ise feraizi mümkün oldukça yerine getirmekle tesirini gösteriyor. Gaflet ve sefahet ve hevesat-ı nefsaniye ve lehviyat-ı gayr-ı meşrua, o tiryakın tesirini men’eder. Hastalık madem gafleti kaldırıyor, iştihayı kesiyor, gayr-ı meşru keyiflere gitmeye mani oluyor; ondan istifade ediniz. Hakiki imanın kudsî ilaçlarından ve nurlarından tövbe ve istiğfar ile dua ve niyaz ile istimal ediniz.

Cenab-ı Hak sizlere şifa versin, hastalıklarınızı keffaretü’z-zünub yapsın, âmin âmin âmin!

اَل۟حَم۟دُ لِلّٰهِ الَّذٖى هَدٰينَا لِهٰذَا وَمَا كُنَّا لِنَه۟تَدِىَ لَو۟لَٓا اَن۟ هَدٰينَا اللّٰهُ لَقَد۟ جَٓاءَت۟ رُسُلُ رَبِّنَا بِال۟حَقِّ

سُب۟حَانَكَ لَا عِل۟مَ لَنَٓا اِلَّا مَا عَلَّم۟تَنَٓا اِنَّكَ اَن۟تَ ال۟عَلٖيمُ ال۟حَكٖيمُ

اَللّٰهُمَّ صَلِّ عَلٰى سَيِّدِنَا مُحَمَّدٍ طِبِّ ال۟قُلُوبِ وَ دَوَائِهَا وَ عَافِيَةِ ال۟اَب۟دَانِ وَ شِفَائِهَا وَ نُورِ ال۟اَب۟صَارِ وَ ضِيَائِهَا وَ عَلٰى اٰلِهٖ وَ صَح۟بِهٖ وَ سَلِّم۟

وَهُوَ لِكُلِّ دَاءٍ دَوَاءٌ

Meali: “Bu kitap her derde dermandır.”

Tevafukat-ı latîfedendir ki Re’fet Bey’in birinci tesvidden gayet süratle yazdığı nüsha ile beraber, Hüsrev’in yazdığı diğer bir nüshada, ihtiyarsız hiç düşünmeden satır başlarında gelen elifleri saydık; aynen bu وَهُوَ لِكُلِّ دَاءٍ دَوَاءٌ cümlesine tevafuk ediyor. (Hâşiye) Hem bu risalenin müellifinin Said ismine, bir tek fark ile yine tevafuk ediyor. (Hâşiye) Yalnız risalenin unvanına ait yazıdaki bir elif hesaba dâhil edilmemiştir.

Cây-ı hayrettir ki Süleyman Rüşdü’nün yazdığı nüsha, hiç elif hatıra gelmeden ve düşünmeden, yüz on dört elif, yüz on dört şifa-yı kudsiyeyi tazammun eden yüz on dört suver-i Kur’aniyenin adedine tevafukla beraber وَهُوَ لِكُلِّ دَاءٍ دَوَاءٌ şeddeli lâm bir sayılmak cihetiyle yüz on dört harfine tam tamına tevafuk ediyor.

Yirmi Beşinci Lem’a’nın Zeyli

On Yedinci Mektup olup Mektubat mecmuasına idhal edildiğinden buraya dercedilmedi.

---

Yirmi Dördüncü Lem'a ⇐ Lem'alar | ⇒ Yirmi Altıncı Lem'a

---