Yirmi Üçüncü Lem'a/bg

Послание За Природата

Този трактат се включваше като шестнайсета бележка в Седемнайсето сияние, но поради изключителното му значение го обособих в Двайсет и трето сияние. Трактатът напълно унищожава произтичащата от понятието за природа тенденция към неверие, разбива фундамента на безбожието и разрушава крайъгълния му камък.

Напомняне

Споменатата бележка разясняваше същността на теорията, следвана от отричащите Бога естествоизпитатели и хвърляше светлина върху това, доколко поведението им противоречи на разума и доколко е уродливо и нелепо. Изводите се опираха на девет абсурда, извлечени най-малко от деветдесет, и понеже част от тях бе разяснена в други послания на Рисале-и Нур, тук тя бе включена в други абсурди или бе предадена накратко.

Възниква въпросът, как известни философи и прочути учени са приели такава позорна нелепост и са подчинили умовете си на нея?

Отговорът е, че не са си изяснили нито истината за своето поведение, нито вътрешната същност на своята теория, и не са осъзнали какви абсурди предполага тяхното поведение и какви порочни и несъвместими с разума изводи се налагат от тяхното учение.() Те се споменават в началото на всеки абсурд, цитиран в настоящия трактат.

Напълно съм готов да дам неопровержими аргументи и да предоставя категорични и ясни доводи, за да осветля това подробно и в детайли и да го докажа на всеки, който е обзет от съмнение.

بِسْمِ اللّٰهِ الرَّحْمٰنِ الرَّح۪يمِ

В името на Аллах, Всемилостивия, Милосърдния!

قَالَت۟ رُسُلُهُم۟ اَفِى اللّٰهِ شَكٌّ فَاطِرِ السَّمٰوَاتِ وَال۟اَر۟ضِ

"Казваха техните пратеници: "Нима има съмнение спрямо Аллах – Твореца на небесата и на земята?..." (14: 10)

Със съдържащия се в него реторичен въпрос горното коранично знамение дава категорично доказателство за съществуването на Аллах и за Неговата единственост, и го демонстрира ясно до степен на очевидност.

Преди да хвърля светлина върху тази тайна бих искал да обърна внимание на следното.

През 1338 г. по хиджра (1922) бях поканен да посетя Анкара и станах свидетел на радостта и ликуването на мюсюлманите по повод разгрома на гърците от мюсюлманската армия. Но зад вълната от възторг прозрях как ужасяващо безбожие лукаво и коварно плъзва и се прокрадва с покварените си понятия към твърдите убеждения на вярата с цел да ги опорочи и отрови. Дълбоко в душата си изпитах скръб, изкрещях за помощ от Аллах Всевишния и Всемогъщия и здраво се хванах за стената на горното коранично знамение от страх пред ужасния демон, който иска да се нахвърли на опорите на вярата. Тогава написах силно и остро доказателство, което да отреже главата на безбожието в трактат на арабски език със съдържание и идеи, почерпани от светлината на въпросното коранично знамение, за да се потвърди очевидността на съществуването на преславния Аллах и яснотата на Неговата единственост. Отпечатах го в Анкара в издателство "Йени гюн". Но категоричният ми аргумент нямаше особено въздействие и не се оказа ефикасен за съпротива срещу безбожието и за спирането на неговите попълзновения в съзнанието на хората. Причината за този резултат бе, че въпросното послание носеше твърде лаконичен и обобщен характер, както и че малцина в Турция владееха арабски език и по онова време бе рядкост някой да се заинтересува от него. Затова, за голямо съжаление, внушенията на безбожието се разпространиха и засилиха сред хората, което ме накара да пренапиша съчинението на турски заедно с аргументите му, но с по-подробно разяснение и осветляване на проблемите. То е именно настоящето послание.

Понеже някои доводи са получили достатъчно и задоволително обяснение в Послания от светлина (Рисале-и Нур), тук ще ги споменем накратко и обобщено. В съчинението са включени и други аргументи, пръснати из различни Послания, но в него те са обединени в неразчленима цялост, от която всеки аргумент е сякаш органична част.

ВЪВЕДЕНИЕ

Човече, знай, че има ужасни думи, от които се носи зловонната смрад на Ада. Те излизат от устата на хората и вярващите ги повтарят, без да знаят колко опасни слова изричат. Ще разясним три от тях, които крият изключителна опасност.

Първото: "еди-какво си е причинено от...", т.е. причините са довели до неговото възникване.

Второто: "еди-какво си се е формирало...", т.е. образувало се е от само себе си и само е придобило окончателния си вид.

Третото: "такава е природата му...", т.е. естеството на дадено нещо налага то да бъде такова и природата му го създава и изисква от него съответните му свойства.

Да, творенията съществуват и са в наличие пред нас, така че абсолютно не могат да бъдат отхвърлени и отречени като реалност, и всяко от тях идва на бял свят в резултат на изключително майсторство и мъдрост, и не е изначално и пребъдващо вовеки, а е нововъзникнало и ограничено във времето. Докато това е така, безбожнико, ще казваш, че дадено творение – например някое животно – е породено от причините в света, тоест че съществуването му се дължи на комплексното съчетаване на материални фактори, или че само се е формирало, или че е възникнало съгласно природните закони и се е появило под тяхно въздействие. Или ще казваш, че го е създала способността на Всемогъщия Творец, Владетеля на величието.

Според критериите на разума няма други пътища за възникването му освен тези четири начина. Ако се докаже категорично, че първите три пътища са абсурд, лъжа, невероятно, нелепо и невъзможно положение, тогава задължително, очевидно, без всякакво съмнение и с пълна убеденост ще се потвърди четвъртият път – този на еднобожието.

Първият от четирите пътища

Това е твърдението, че именно съвкупността от причините в света създава творенията и води до формирането на нещата.

Ще споменем само три измежду твърде многото аргументи, които сочат абсурдността на подобно твърдение.

Първи абсурд

Ще го разясним с един пример. В някоя аптека се намират стотици шишенца, стъкленици и флакони, пълни с различни химически вещества. Измежду всички тези лекарства, препарати и медикаменти по някаква причина се нуждаем от живителен мехлем, за да направим чудодейна животоспасяваща противоотрова. Когато влизаме в аптеката, откриваме, че в нея има разновидности и огромно многообразие от подобни мехлеми и противоотрови. При анализа на всеки вид лек установяваме, че той е сложна смес, приготвена с изключителна точност от различни вещества в прецизно съотношение между тях – от една стъкленица се взима един дирхам(), от друга – три, от трета – десет. Така се заделят от всеки съд различни и точно фиксирани количества и ако мярката се наруши само с част от грама или повече, лекът изгубва жизнените си свойства.

Сега стигаме до животоспасяващата противоотрова. Изследваме химическия й състав и виждаме, че е образувана от точно определени смески в строго фиксирано количество, взето от съответните стъкленици и премерено на чувствителни везни, така че лекарството губи целебните си качества, ако допуснем грешка в изчисленията и увеличим или намалим дори само с един атом някоя от съставките му.

От това можем да направим извода, че различните вещества са комбинирани в стриктно оразмерени пропорции.

Нима е допустимо и логично да смятаме, че лекарството с прецизно изчислени съставки е плод на странно съвпадение или пък е резултат от вълшебно смесване, след като в аптеката е настъпило буреносно земетресение, стъклениците са паднали и от тях са изтекли точно определените количества, които са образували съответния целебен препарат? Нима има по-странен абсурд и по-немислимо и нелогично предположение? И има ли по-тъпоумна неправдоподобност? И има ли по-очевидна измама? Дори и ако някое магаре стане още поглупаво, отколкото е в действителност, и може да проговори, би попитало: "Кой изрича тези думи!"

В светлината на горния пример ще кажем, че всяко живо същество е сложна жизнеспособна комбинация от елементи и жив мехлем. И всяко растение е подобно на жива билкапротивоотрова, защото е съставено от различни елементи и от многообразни вещества, отмерени с точни и чувствителни везни по найпрецизния начин. Няма никакво съмнение, че да се приписва създаването на подобно творение на материални причини и фактори, и да се казва, че именно причините са довели до неговото възникване, е лъжа и абсурд, не помалко нелеп и неправдоподобен от твърдението, че живителният мехлем се е образувал сам от случайното изтичане и съчетаване на вещества от различни стъкленици.

Накратко, живителните вещества, приготвени с мярката на предопределението и съдбата, които са отредени от Всемъдрия, Всесведущия, в този голям свят – тази огромна и превъзходна аптека, – не може да не са създадени иначе освен с безгранична мъдрост, с безкрайно знание, по воля, обхващаща и обгръщаща всяко нещо. Колко злощастен е онзи, който си внушава, че творенията са продукт на съвкупността от елементи във вселената – а те се леят и текат слепи и глухи, – или пък са плод на свойствата на веществата, или са резултат от действието на материалните причини.

Няма съмнение, че човек, който споделя подобна заблуда, е най-клетият злощастник на света, най-големият глупак, най-бълнуващият безумник, говорещ несвързано като пиян и лишен от разсъдък, когато казва, че удивителната противоотрова е възникнала от само себе си по причина на изтичането и смесването на течностите от падналите стъкленици.

Да, това безбожие и отхвърляне е бълнуване на глупак и лудост на пияница!

Втори абсурд

След като сътворяването на всяко нещо не се отнесе до Единия, Единосъщия, Всемогъщия, Носителя на величието, а се припише на материалните причини, тогава би трябвало повечето елементи и причини в света да имат намеса и влияние при създаването на всяко живо същество.

В действителност взаимното съчетаване в тялото на някое малко творение, например муха, на противоречиви и различни причини в пълен ред, с прецизна мярка, в съвършена хармония, е дотолкова очевиден абсурд, че го отхвърля всеки що-годе разумен човек с ум поне колкото на крило от муха. И той казва: "Това е абсурд! Това е лъжа! Това е невъзможно!" Така е, защото тялото на мухата е свързано с повечето елементи във вселената, както и с нейните материални проявления и причини, и дори е тяхно синтезирано обобщение. Ако създаването му не бъде отнесено до абсолютното Божие могъщество, би трябвало материалните причини да присъстват и да се съберат директно при акта на сътворяването му, а дори би следвало да влязат в слабото телце, и нещо повече – във всяка клетка на окото му, която е умален модел на тялото. Така е, защото ако причините са материални, те би трябвало да са в близост до онова, което причиняват, и дори да бъдат вътре в него. Тогава се налага да приемем, че всички елементи във всички кътчета на света с разнообразните им свойства имат материално присъствие във възникналия по тяхна причина орган и действат сръчно и умело в изключително малката клетка.

Нима от подобно твърдение не ще се засрами и най-глупавият софист?

Трети абсурд

Ако дадено създание се отличава с единство и цялост, би трябвало то да произлиза от един фактор и от една ръка съгласно правило, което постановява, че "единното не възниква от друго освен от единно". Ясно е, че ако в това създание са вложени безупречен ред и баланс, характеризира се с прецизност и майсторство и притежава комплексен живот, то не само не произлиза от много ръце (които са причина за различия и противоборства), но би трябвало да е продукт на една-единствена ръка на някой единствен, единосъщ, всемогъщ, всемъдър. В действителност ще приемем сто абсурда, защото ще противоречи на всички норми и критерии на разума, ако допуснем, че подобно строго организирано, хармонично, симетрично, прецизно отмерено, цялостно и единно създание е възникнало от ръцете на природните причини – слепи, глухи, безжизнени, а също безчувствени и без разум, и силно объркани, което е още по-валидно с оглед на слепотата и глухотата им. Сходно по абсурдност е и твърдението, че именно причините творят създанието-шедьовър и че те го избират сред безчет възможности и вероятности.

Нека засега оставим и временно игнорираме този абсурд, за да видим какво е влиянието на "материалните причини", което се осъществява чрез пряко съприкосновение. Забелязваме, че тези природни фактори засягат само външните проявления на живото създание, но ръцете им с нищо не се докосват и не стигат до вътрешните, които са много по-прецизно организирани и в по-пълна хармония, както и сътворени по-изящно и с по-съвършено майсторство.

Нещо повече, за още по-удивително майсторство и по-уникално творчество свидетелстват малките организми и фините творения, които въобще не могат да вместят в себе си материалните причини и до тях не стигат нито ръцете, нито средствата на тези причини.

Следователно сътворяването им не може да бъде приписано на слепите, глухи, неодушевени, безпросветни, груби, отдалечени една от друга и противодействащи си причини, и ако това бъде направено, то е най-голямата слепота и най-върховната глухота.

Вторият от четирите пътища

Това е, когато казват за нещо: "еди-какво си се е формирало...".

Тези думи съдържат много абсурди и тяхната лъжовност и нелепост се разкрива в твърде много аспекти, но тук ще се задоволим само с три от тях единствено в качеството им на пример.

Първи абсурд

Упорити отрицателю, тиранията на твоята самозаблуда те низвергва в обятията на безкрайна глупост и започваш да приемаш стотици абсурди. И самият ти не си създаден от елементарна и безжизнена материя, която не подлежи на промени, а си велика фабрика, работеща безупречно и с постоянно подновяващи се машини, и си пищен дворец с трайно променящ се облик. Частиците на тялото ти работят непрестанно и се трудят усърдо безспир. Те поддържат взаимоотношения и връзки с вселената и със света около теб, дават и получават, особено с оглед на препитанието и запазването на видовете. Действащите в тялото ти атоми внимават да не накърнят тези връзки и се стараят да не ги разрушат. Те са предпазливи в поведението си и заемат подобаваща им позиция съобразно споменатите взаимоотношения, сякаш гледат и наблюдават цялата вселена, после се съсредоточават върху твоята позиция. И ти на свой ред извличаш полза в зависимост от чудотворното положение на тези атоми, облагодетелстваш се и се възползваш с чувствата си и с външните си и вътрешни сетива.

Ако не се убедиш и не приемеш, че те са малки слуги на Всемогъщия, Всевечния, че са подвластни, покорни и подчинени на законите на Всевишния, или че са мобилизирани войници в дисциплинираната Му армия, или че са писци на Божието всемогъщество, или че са точки, поставени от калема на Божието всесилие, ако не приемеш това, би трябвало да кажеш, че всеки действащ атом (в окото ти например) притежава широко и проницателно око, което вижда всички части и кътчета на тялото ти, наблюдава цялата вселена, с която е свързано, знае всичко за твоето минало и бъдеще, известни са му корените ти, предците и дедите ти, родословието и внуците ти, източниците на всички вложени в теб елементи, съкровищниците на препитанието ти. Следователно това би трябвало да бъде някакъв величествен разум.

Човече, губещ ума си в решаването на подобни въпроси, не е ли връх на небивалиците и на глупостта това, да приписваш на един атом знание, чувства и разум, вместващ интелекта на хиляди подобни на Платон гении, при положение, че и ти не притежаваш такива качества.

Втори абсурд

Твоето тяло, човече, прилича на великолепен пищен дворец с хиляда и едно кубета, издигнати в здрав градеж от плътни и компактни каменни блокове, които висят без подпора. Ако си помислиш, твоето съществуване е дори хиляда пъти по-удивително в сравнение с такава постройка, защото дворецът на тялото ти непрекъсното се обновява в съвършен ред и с върховна прелест.

Ако оставим настрана твоя дух, сърце и други изящни детайли, които сами по себе си са чудо, и съсредоточим вниманието си, размишлявайки над единствен твой телесен орган, който и да е той, ще видим, че прилича на дом с кубета. томите в него се крепят взаимно и плътно прилягат един до друг в пълен ред и съвършен баланс, подобно на каменните блокове, от които са изградени кубетата. Те образуват необичайна постройка и прекрасен шедьовър и демонстрират на показ чудо от чудесата на Божието могъщество (например окото и езика).

Ако тези атоми не бяха подвластни и подчинени на волята на Всемогъщия Създател, всеки от тях би трябвало да е абсолютен господар на останалите атоми в тялото, но същевременно и техен абсолютен роб, както и да е напълно подобен на другите, но и паралелно с това съвсем противоположен от гледна точка на доминирането. Би следвало този атом и да се извисява с повечето от онези велики свойства, които отличават единствено Аллах, Пречистия и Всевишния, а също да бъде абсолютно ограничен, и наред с това – абсолютно свободен. Съгласно тайната на единосъщието цялостното, комплексно организирано и хармонично изделие не може да бъде друго освен дело от делата на Единия, Единосъщия, и е стократен абсурд то да се приписва на безбройните атоми. Този факт се осъзнава от всеки, който има поне капка мозък.

Трети абсурд

Ако битието ти не бе написано с Калема на Единия, Единосъщия, Всемогъщия, Всевечния, а върху него е наложило своя отпечатък естеството на природата и на причините, би трябвало да се наблюдава наличие на толкова природни модели, колкото са хилядите и хиляди организирани и действащи в тялото ти безчет съставни елементи, като се започне с най-малката клетка, работеща с безпределна точност, и се стигне до най-обхватната система и най-сложния орган.

За да разберем този абсурд, ще дадем пример с настоящата книга. Ако си убеден, че е написана от нечия ръка, тогава е достатъчен един молив и знание от страна на онзи, който я е написал, за да изрази каквото желае. Но ако не си убеден в това и не си склонен да допуснеш, че книгата е написана от един човек, тогава се предполага, че тя се е появила от само себе си или създаването й се обяснява като дело на природата. В такъв случай трябва да се приеме наличието на специално метално перо за всяка отделна нейна буква и би следвало броят на перата да съответства на броя на буквите в ръкописа, както в печатницата има отделна метална буква за всеки размер и шлифт. С други думи, вместо единствен пишещ молив се изисква наличие на толкова моливи, колкото са буквите на ръкописа. Възможно е някои букви да са изящни калиграфски шедьоври, които заемат цяла страница и тогава изписването на подобни големи фигури би следвало да е резултат от действието на хиляди прецизни писци.

А какво да кажем за буквите, които се преплитат една с друга в концентрични кръгове със съвършен ред, приемайки формата на твоето тяло? В този случай би трябвало за всяка отделна част от концентричните кръгове да има толкова много модели, колкото са безбройните съставни елементи на тялото.

Да предположим сега, че смяташ подобно положение, което съдържа поне сто абсурда, за реална възможност. Дори ако допуснем тази вероятност и приемем, че създаването на отделните писци и работата на отделните модели и букви в крайна сметка не се свеждат до един-единствен калем, и тогава би трябвало да предположим наличие на същия брой писци, модели и букви, които да послужат като образец и форма за отливане. Причината е, че всички те са нечии произведения, създадени в определен момент и добре организирани, и се нуждаят от автор и творец, на когото да дължат своето възникване. Такава последователност се наблюдава винаги щом се задълбочиш в нещата.

Разбери колко слаба и погрешна е мисълта, съдържаща толкова абсурди и нелепици, колкото са атомите на тялото ти! Човече, който отричаш, възвърни си разума и се откажи от тази позорна заблуда!

Третият от четирите пътища

Това са думите: "Природата му налага и изисква..."

Подобно заключение предполага твърде много абсурди, от които ще споменем само три в качеството им на пример.

Първи абсурд

Изкуството и творчеството, които намират проявление в създанията, особено в живите сред тях, се отличават с очевидна и забележителна проницателност и мъдрост. Ако те не бъдат приписани на калема на Божието могъщество и на абсолютната му способност, а се отдадат на действието на сляпата, глуха и безпросветна природа и сила, тогава, за да твори, тя би трябвало да присъства навсякъде в безброй нематериални "печатници" и "машини", или пък би следвало всяко нещо да съдържа в себе си сила, способна да сътвори цялата вселена, и мъдрост, която може да ръководи и управлява всички нейни дела.

Ето един пример. Слънчевите лъчи се отразяват и блясъкът им се предава от безброй водни капки, стъкълца и лъскави предмети, пръснати навсякъде по земната повърхност, което кара примитивния наблюдател да си мисли, че това са образи на идеални слънца. Ако лъчите и отраженията не се припишат на истинското слънце, което ни се показва и ни озарява с ярката си светлина, би трябвало да сме убедени, че съществува видимо за очите, малко, естествено и природно слънце, притежаващо свойствата и особеностите на голямото слънце, и че то е вътре в стъкълцето, което не побира и най-дребното нещо. С други думи, би следвало да вярваме, че са в наличие толкова слънца, колкото са атомите на стъклените късчета.

В светлината на този пример ще кажем, че ако създаването на творенията, включително и на живите същества, не бъде директно приписано на проявленията на Най-прекрасните имена на Аллах, Който е Светлината на небесата и на земята, би трябвало да се повярва, че има природа и сила, притежаващи абсолютно могъщество и абсолютна воля наред с абсолютно знание и абсолютна мъдрост, които присъстват във всяко отделно творение, особено в живите същества. Тоест нужно е да се приеме, че всяко от тези творения притежава свойства на Бог (улухия) и Господ (рубубия). Този вид изкривено мислене е най-голямата заблуда и най-голямата нелепост в сравнение с всеки друг абсурд. Който припише създадените от Великия Творец чудесни, прецизни, изящни, зрими шедьоври, очевидни и в найдребното творение, на въображаемата, нищожна и неодушевена природа, той без съмнение изпада в мисленето си до равнището на най-заблуденото животно.

Втори абсурд

Ако тези творения, изключително организирани, великолепни, пределно отмерени, създадени с върховно майсторство и съвършена мъдрост и балансираност, не бъдат преписани на Един, Който е абсолютно всемогъщ иабсолютно всемъдър, а на природата, би трябвало тя да вложи във всяка педя земя толкова фабрики и печатници, колкото е броят им в Европа, за да може пръстта да ражда своите красиви и прелестни цветя и плодове.

Така е, защото педята пръст, която изпълнява ролята на малка саксия за цветя, проявява действителна способност да отглежда всички растения по света от периодично посяваните внея семенца, да им придава специфичен образ и форма, разнороден облик и ярки багри.

Ако тази способност не бъде приписана на могъществото на Преславния Създател, Който може всичко, би трябвало педята пръст да разполага със специална природна нематериална машина за сътворяване на всяко цвете и всеки плод по света, иначе не е възможно да се появи такова многообразие от растения. Така е, защото семената, подобно на спермата ина яйцата например, имат сходен състав – вещества и елементи, които се смесват и свързват помежду си, лишени са от определена форма и са само плод на съчетаването на кислород, водород, въглерод и азот. И нещо повече, въздухът, водата, топлината и светлината са елементарни фактори, които не притежават разум и усещания и хаотично като поток се вливат във всяко творение. Фактът, че от шепа пръст се раждат с изключителен ред и майсторство безчет цветя с многообразни неповторими форми, с различна ярка външност и прелестен вид, очевидно и задължително налага в шепата пръст да има повече фабрики и печатници, отколкото са наличните в Европа, за да могат да произвеждат безбройните живи тъкани и да шият богатия избор от безчет шевици, с които са изпъстрени цветовете.

Сега вече знаеш колко далеч е от здравия разум безбожното мислене на натуралистите. Сам прецени доколко онези, които претендират, че са умни и учени хора, се отдалечават от критериите на разума и науката със заблудата си, че природата създава нещата. Смей се и презирай онези, които са възприели за свой път такава абсолютна небивалица и такъв пълен абсурд!

Някой може да попита: 'Вярно е, че ако припишем на природата сътворяването на нещата, от това произтичат множество абсурди и огромни затруднения, но как ще се разрешат тези проблеми и как ще се преодолеят тези сложности, когато процесът на сътворяването изцяло се припише на Единия, Единосъщия, Вечния? И как тази трудно преодолима невъзможност ще се превърне в лесна за възприемане задължителност?"

Отговорът е следният: "Както бе споменато в Първи абсурд, проявленията и отраженията на слънцето се разкриват с пълна лекота, без напрежение и без никакви затруднения, при всякакви материали – като се започне от най-дребната и безкрайно малка вещ, например някое стъкълце, и се стигне до найобширните повърхности на моретата и океаните. Слънчевите лъчи обхващат всяко кътче и се простират навсякъде с изключителна лекота и сякаш всяко нещо, което ги отразява, е идеално малко слънце. Ако се прекъсне връзката между истинското слънце и неговите отражения, би трябвало да сме убедени, че във всеки отделен атом има природно слънце и че то води автономно и външно съществуване. Това е неприемливо за разума и дори е нелепо и абсурдно.

Подобно на ситуацията в примера е безкрайно лесно – до степен на задължителност – да припишем сътворяването на всяко нещо директно на Единия, Единосъщия, Вечния чрез пряка и ясна връзка, защото е възможно да направим това без никакви затруднения.

Но ако тази връзка се прекъсне и служенето, изпълнението на функциите и послушанието преминат в незачитане на заповедите и в неподчинение, или всяко създание бъде оставено на воля да постъпва според собствените си желания, или нещата се припишат на природата, ще възникнат стотици хиляди проблеми и трудности до степен на невъзможност да намерят разрешение. Виждаме, че тогава сътворяването дори на една муха би изисквало вложената в нея сляпа природа да притежава абсолютна способност и могъщество, позволяващо тя да може да сътвори цялата вселена, а едновременно с това и да е надарена с мъдрост, за да я управлява чрез нея. Въпреки че е малка, мухата е изкусен шедьовър и оригинално произведение, което носи в себе си всички съставни елементи на вселената и е неин умален каталог. Горното предположение съдържа не един, а хиляда абсурда.

Обобщение

Както е невъзможно и абсурдно да съществува друг подобен на Аллах Преславния и Всевишния, а и Негов съдружник в божествеността (улухия), така е изключено и нелепо някой да се намесва и включва в Неговото 
господство (рубубия) или да участва при съ- 
творяването и създаването на нещата от Него.

Проблемите от Втори абсурд, както бе доказано в редица Послания от светлина (Рисале-и Нур), се състоят в следното. Когато сътворяването на всички неща се припише на Единия, Единосъщия, то е лесно, подобно на сътворяването на единствено нещо. А ако сътворяването се припише на причините и на природата, тогава сътворяването и създаването на единствено нещо става толкова тежко и трудно, колкото е това на всички неща. Понеже вече сме аргументирали този факт с неоспорими доказателства, тук ще се задоволим само с един довод, предаден накратко.

Ако човек е свързан с някой владетел, например ако е негов войник или служител, благодарение на принадлежността си към него той може да постигне многократно повече, отколкото със собствени сили. Въпреки че е редник, е способен например да плени някой велик пълководец в името на своя владетел. Защото не самият той носи техниката и снаряженията, необходими за изпълнение на задълженията му, нито пък е принуден да прави това. Успехите му се дължат на принадлежността към владетеля, на неговата хазна и на бойните му подразделения. Затова той върши чудотворства и делата му са изключителни – обикновен човек, а сякаш действа цяла огромна армия.

Така и по силата на своите функции мравката може да разруши двореца на тиранин Фараон. Благодарение на подобна принадлежност и комарът е способен да погуби потисник Нимрод. И пак по силата на същата връзка семенцето на бора – малко като житно зърно – възпроизвежда всичко необходимо, за да изникне огромно дърво.()

Ако тази връзка се прекъсне и творението бъде лишено от своите функции, би трябвало то само да понесе на рамото си онова, което е нужно за извършване на делата му, и да се натовари с необходимите пособия и принадлежности. При това би му било възможно да изпълнява единствено работа, която съответства на собствената му ограничена и жалка сила и зависи от количеството на носените от него примитивни помощни средства. Ако го накарат да върши работа, която преди – при първото положение – е вършел с лекота и без затруднения, сега би проличала слабостта му, освен ако успее да се натовари със силата на цяла армия и да се нагърби с оръжейните заводи на държавата. Дори смешниците, които плуват в море от измислици и абсурди, биха се засрамили от подобна нелепост.

От казаното дотук стигаме до извода, че ако поверим на Непременносъществуващия (Уаджиб ал~уджуд) – пречист е Той! – сътворяването и делата на всяко създание, всичко би се развивало с пълна лекота до степен на задължителност. А ако ги поверим на природата, всичко би било изключително трудно до степен на невъзможност и би излязло от рамките на разума.

Трети абсyрд

Ще разясним този абсурд с два примера, които вече бяха коментирани в някои Послания от светлина (Рисале-и Hyр).

Първи пример

Да си представим, че дивак с примитивно мислене и без никаква представа за цивилизацията влиза в пищен и изискан дворец, който сияе с украсата си, демонстрира най-изтънчените си културни придобивки и удобства и блести със своите светлини в мрака на безлюдна и гола пустиня. Човекът бавно пристъпва към него, обикаля кътчетата му и се удивлява на прекрасното строителство, на декорациите по стените, на съвършеното майсторство. С цялото простодушие на представите си и с ниския си интелект дивакът одушевява двореца – решава, че е способен сам да се построи, да изгради своите зали и помещения, да нарисува красивите си изображения, да оформи привлекателните си декорации. Понеже не му достига ум, за да предположи, че строителят на двореца може да се намира и навън, в пустинята, човекът тръгва да го търси, дано попадне на него в сградата. Но понеже погледът му не открива нищо, той започва да се колебае и да се съмнява в съществуването му, както и че е способен да построи такъв дворец, който изпълва душата и изумява с прелестната си направа и с красивата си фасада.

Тогава краката му го завеждат в един ъгъл, където неочаквано се натъква на някакъв тефтер с бележки, в който е записан подробен план за самото изграждане на двореца, както и е даден индекс на наличния му инвентар и са приложени закони за управлението му. И тефтерът, и съдържанието му не притежават необходимите свойства, за да построят и украсят двореца, защото не притежават нито ръце, с които да работят, нито очи, с които да гледат. Въпреки това човекът се хваща за този бележник, защото вижда, че съдържанието му напълно съвпада с действителността – включва теоретичните закони на Аллах, – и е принуден да каже: "Именно тефтерът е построил, организирал и украсил двореца. Той е създал нещата в него, подредил ги е в такъв ред и ги е аранжирал в такава хармония..." С тези думи разкрива колко дълбоко е невежеството му и колко неизкоренима е глупостта му.

Подобно на човека от примера, и онези, които изповядват идеята за величието на природата, но отхвърлят могъществото на божествеността (улухия), влизат във внушителния дворец на света – с много по-акуратен ред, по-съвършено майсторство, по-хубава направа, по-ярка красота, които въобще не подлежат на сравнение с малкия и тесен дворец от примера. Всички кътчета на мирозданието изобилстват от неповторими чудеса и възвишени мъдрости. Та влиза естествоизпитателят в двореца на света с предубеждението, че пръснатите наоколо шедьоври не са произведения на Аллах Всечистия, Непременносъществуващия, Който се намира извън сферата на творенията и стои превисоко над възможносъществуващите създания. Той започва да изследва и да търси причината, вложена в тези творения и създания, но вижда законите на Божията практика и каталозите на Господното творчество, които са наречени природа погрешно – крайно погрешно! Природата може да наподобява страница от книга със заглавие Промяна и видоизменение, посветена на законите на функционирането на Божието могъщество, или да прилича на картина със заглавие Изтриване и писане за Божието предопределение. Накрая се налага естествоизпитателят да каже:

"Тези неща се нуждаят от пораждаща ги причина, а нищо не е свързано с тях повече, отколкото е тази книга. Пък и не ми харесва да вярвам и да съм убеден в Твореца, Всевеликия. Затова правя извода, че поради съдържащите се в нея закони на изтриването и писането именно тя е създателката на нещата, макар и логиката на лишения от страсти разум да отхвърля напълно възможността делата на абсолютното Господство (рубубия), изискващо абсолютно могъщество, да се приписват на тази сляпа, глуха и безпомощна книга."

Ето нашият отговор:

"Покажи се от блатото на природата, за да видиш великия Творец, за Когото свидетелстват на различни езици и сочат към Него по различен начин всички създания, като се започне от атомите и се стигне до планетите! Съзерцавай проявленията на великия Ваятел, Който е построил високия дворец на света и е записал в тази Книга Своя план, програмата и законите Си! И се избави от това греховно и жалко бълнуване!"

Втори пример

Човек, откъснат от културния и цивилизован свят, влиза във внушителен военен лагер и остава поразен от ученията и тренировките, които бойците провеждат с изключителен ред, дисциплина и умение, с покорство и послушание. Той забелязва синхронизираните им действия, сякаш всички се движат като един – полк, бригада, дивизия, – вървят и спират, единни като отделен боец, изстрелват единен изстрел след единна команда. Човекът се изумява и не може да осъзнае с елементарния си мозък, че заповедите се издават от велик пълководец според законите на държавата и нарежданията на владетеля, затова си въобразява, че войниците са навързани един за друг с въже. После започва да разсъждава и си представя колко удивително е мнимото въже, поради което още повече се обърква и затруднява.

Сетне продължава пътя си нататък и влиза в огромната джамия "Айя София" по време на петъчната молитва. Там той вижда множеството, което се моли в редици зад един човек и следва движенията му, когато се изправя, извършва коленопреклонение, пада доземи в поклон. Понеже не знае нищо за Божия закон и за нематериалните норми, съдържащи повелите на Владетеля на закона, пришълецът си представя, че молещите се хора са навързани един за друг с материално въже, което ги стяга здраво и именно то ги задвижва и възпира. И така си върви по своя друм, а съзнанието му е преизпълнено с погрешните му представи, които будят насмешка дори у най-дивите и невежи хора.

В светлината на този пример разбираме, че и безбожникът идва на земята, която е внушителен и блестящ военен лагер на бойците на Преславния владетел, а също и огромен и прекрасен храм, в който се възвеличава Безсмъртния боготворен (ал-~абуд ал-азали) и се почита Неговата святост. Идва безбожникът, носейки атеистичната идея за "природата" – това пълно невежество, – и си представя духовните закони, които са оставили белезите си във взаимосвързаността на системите в неповторимата вселена и които произтичат от мъдростта на Твореца-ваятел, представя си ги като материални, и ги третира в изследванията си като материя, като съвкупност от мъртви и неодушевени неща.

И гледа той на постановките на Господните закони, които носят умозрителен характер и са вселенски природни норми на Шариата, наложен от Безсмъртния боготворен, и които в целостта си са чисто духовни и съществуват само в мисълта, гледа на тях, сякаш са външни създания и материални дадености. И поставя тези закони, произтичащи от Божието знание и Господното слово, които съществуват само на теория, на мястото на Божието предопределение, и им приписва способност да творят и да създават, и ги нарича природа, като си мисли, че силата, която е само една от изявите на Господното могъщество, притежава действителна ефикасност и автономност. Има ли по-голямо невежество и тъпота? И не е ли това многократно по-голяма безпросветност, отколкото споменатата в примера?

Обобщение

Дори ако приемем, че въображаемото и измислено нещо, наречено природа, за което са се хванали естествоизпитателите, има реално външно съществуване, то е само произведение на Творец, но не и автор; декорация, но не и декоратор; съвкупност от разпоредби, но не и владетел; природно законодателство, но не и законодател; сътворен воал на Божието могъщество, но не и Творец; създадено и пасивно естество, но не и действащ Създател; сборник с нормативни актове, но не и всемогъщ Бог; продукт, но не и първоизточник.

Извод

След като творенията реално съществуват, а разумът е неспособен да си представи повече от четири пътища за обяснение на появата им, както бе споменато във Въведението, и чрез осветляване на три ясни и очевидни абсурда бе категорично доказано, че три от тези пътища са заблуда, абсолютно задължително, неизбежно и извън всякакво съмнение би трябвало да се приеме за достоверен четвъртият път. Това е пътят на еднобожието, както е разкрито в следното коранично знамение:

اَفِى اللّٰهِ شَكٌّ فَاطِرِ السَّمٰوَاتِ وَال۟اَر۟ضِ

"Нима има съмнение спрямо Аллах – Твореца на небесата и на земята?" (14: 10)

Тези слова сочат ясно и категорично наличието на Непременносъществуващия (Уаджиб ал~уджуд), властващата му божественост (улухия), както и че всяко нещо произлиза от ръката на Неговото могъщество и че ключовете на небесата и на земята са в Неговата десница – всечист е Той и всевишен.

Ey esbab-perest ve tabiata tapan bîçare adam! Madem her şeyin tabiatı, her şey gibi mahluktur çünkü sanatlıdır ve yeni oluyor. Hem her müsebbeb gibi zâhirî sebebi dahi masnûdur. Ve madem her şeyin vücudu, pek çok cihazat ve âletlere muhtaçtır. O halde, o tabiatı icad eden ve o sebebi halk eden bir Kadîr-i Mutlak var. Ve o Kadîr-i Mutlak’ın ne ihtiyacı var ki âciz vesaiti, rububiyetine ve icadına teşrik etsin. Hâşâ! Belki doğrudan doğruya müsebbebi, sebep ile beraber halk ederek, cilve-i esmasını ve hikmetini göstermek için bir tertip ve tanzim ile zâhirî bir sebebiyet, bir mukarenet vermekle, eşyadaki zâhirî kusurlara, merhametsizliklere ve noksaniyetlere merci olmak için esbab ve tabiatı dest-i kudretine perde etmiş; izzetini o suretle muhafaza etmiş.

Acaba bir saatçi, saatin çarklarını yapsın; sonra saati çarklarla tertip edip tanzim etsin, daha mı kolaydır? Yoksa hârika bir makineyi, o çarklar içinde yapsın; sonra saatin yapılmasını o makinenin camid ellerine versin, tâ saati yapsın, daha mı kolaydır? Acaba imkân haricinde değil midir? Haydi o insafsız aklınla sen söyle, sen hâkim ol!

Veyahut bir kâtip; mürekkep, kalem, kâğıdı getirdi. Onunla kendi bizzat o kitabı yazsa daha mı kolaydır? Yoksa o kâğıt, mürekkep, kalem içinde o kitaptan daha sanatlı, daha zahmetli, yalnız o tek kitaba mahsus olarak bir yazı makinesi icad etsin; sonra o şuursuz makineye “Haydi sen yaz!” desin de kendi karışmasın, daha mı kolaydır? Acaba yüz defa yazıdan daha müşkül değil midir?

Eğer desen: Evet, bir kitabı yazan makinenin icadı, o kitaptan yüz defa daha müşküldür. Fakat o makine, aynı kitabın birçok nüshalarını yazmasına vasıta olmak cihetiyle, belki bir kolaylık var?

Elcevap: Nakkaş-ı Ezelî, hadsiz kudretiyle nihayetsiz cilve-i esmasını her vakit tazelendirmekle, ayrı ayrı şekilde göstermek için eşyadaki teşahhusları ve hususi simaları öyle bir surette halk etmiştir ki hiçbir mektub-u Samedanî ve hiçbir kitab-ı Rabbanî, diğer kitapların aynı aynına olamıyor. Alâküllihal, ayrı manaları ifade etmek için ayrı bir siması bulunacak.

Eğer gözün varsa insanın simasına bak, gör ki zaman-ı Âdem’den şimdiye kadar, belki ebede kadar, bu küçük simada, aza-yı esasîde ittifak ile beraber her bir sima, umum simalara nisbeten, her birisine karşı birer alâmet-i farikası var olduğu kat’iyen sabittir.

Bunun için her bir sima, ayrı bir kitaptır. Yalnız sanatın tanzimi için ayrı bir yazı takımı ve ayrı bir tertip ve telif ister. Ve maddelerini hem getirmek hem yerleştirmek ve hem de vücuda lâzım olan her şeyi dercetmek için bütün bütün başka bir tezgâh ister.

Haydi, farz-ı muhal olarak tabiata bir matbaa nazarıyla baktık. Fakat bir matbaaya ait olan tanzim ve basmak, yani muayyen intizamını kalıba sokmaktan başka, o tanzimin icadından, icadları yüz derece daha müşkül bir zîhayatın cismindeki maddeleri, aktar-ı âlemden mizan-ı mahsusla ve has bir intizamla icad etmek ve getirmek ve matbaa eline vermek için yine o matbaayı icad eden Kadîr-i Mutlak’ın kudret ve iradesine muhtaçtır. Demek, bu matbaalık ihtimali ve farzı, bütün bütün manasız bir hurafedir.

İşte bu saat ve kitap misalleri gibi Sâni’-i Zülcelal, Kādir-i külli şey’, esbabı halk etmiş; müsebbebatı da halk ediyor. Hikmetiyle, müsebbebatı esbaba bağlıyor. Kâinatın harekâtının tanzimine dair kavanin-i âdetullahtan ibaret olan şeriat-ı fıtriye-i kübra-yı İlahiyenin bir cilvesini ve eşyadaki o cilvesine yalnız bir âyine ve bir ma’kes olan tabiat-ı eşyayı, iradesiyle tayin etmiştir. Ve o tabiatın vücud-u haricîye mazhar olan vechini, kudretiyle icad etmiş ve eşyayı o tabiat üzerinde halk etmiş, birbirine mezcetmiş. Acaba gayet derecede makul ve hadsiz bürhanların neticesi olan bu hakikatin kabulü mü daha kolaydır? –Acaba vücub derecesinde lâzım değil midir?– Yoksa camid, şuursuz, mahluk, masnû, basit olan o sebep ve tabiat dediğiniz maddelere, her bir şeyin vücuduna lâzım hadsiz cihazat ve âlâtı verip hakîmane, basîrane olan işleri kendi kendilerine yaptırmak mı daha kolaydır? –Acaba imtina derecesinde, imkân haricinde değil midir?– Senin, o insafsız aklının insafına havale ediyoruz.

Münkir ve tabiat-perest diyor ki:

Madem beni insafa davet ediyorsun. Ben de diyorum ki şimdiye kadar yanlış gittiğimiz yol hem yüz derece muhal hem gayet zararlı ve nihayet derecede çirkin bir meslek olduğunu itiraf ediyorum. Sâbık tahkikatınızdan zerre miktar şuuru bulunan anlayacak ki esbaba, tabiata icad vermek mümtenidir, muhaldir. Ve her şeyi doğrudan doğruya Vâcibü’l-vücud’a vermek vâcibdir, zarurîdir. Elhamdülillahi ale’l-iman deyip iman ediyorum.

Yalnız bir şüphem var: Cenab-ı Hakk’ın Hâlık olduğunu kabul ediyorum fakat bazı cüz’î esbabın ehemmiyetsiz şeylerde icada müdahaleleri ve bir parça medh ü sena kazanmaları, saltanat-ı rububiyetine ne zarar verir? Saltanatına noksaniyet gelir mi?

Elcevap: Bazı risalelerde gayet kat’î ispat ettiğimiz gibi; hâkimiyetin şe’ni, müdahaleyi reddetmektir. Hattâ en edna bir hâkim, bir memur; daire-i hâkimiyetinde oğlunun müdahalesini kabul etmiyor. Hattâ hâkimiyetine müdahale tevehhümüyle, bazı dindar padişahlar –halife oldukları halde– masum evlatlarını katletmeleri, bu “redd-i müdahale kanunu”nun hâkimiyette ne kadar esaslı hükmettiğini gösteriyor. Bir nahiyede iki müdürden tut tâ bir memlekette iki padişaha kadar, hâkimiyetteki istiklaliyetin iktiza ettiği “men’-i iştirak kanunu” tarih-i beşerde çok acib herc ü merc ile kuvvetini göstermiş.

Acaba âciz ve muavenete muhtaç insanlardaki âmiriyet ve hâkimiyetin bir gölgesi, bu derece müdahaleyi reddetmeyi ve başkasının müdahalesini men’etmeyi ve hâkimiyetinde iştirak kabul etmemeyi ve makamında istiklaliyetini nihayet taassupla muhafazaya çalışmayı gör, sonra hâkimiyet-i mutlaka rububiyet derecesinde ve âmiriyet-i mutlaka uluhiyet derecesinde ve istiklaliyet-i mutlaka ehadiyet derecesinde ve istiğna-yı mutlak kādiriyet-i mutlaka derecesinde bir Zat-ı Zülcelal’de, bu redd-i müdahale ve men’-i iştirak ve tard-ı şerik, ne derece o hâkimiyetin zarurî bir lâzımı ve vâcib bir muktezası olduğunu kıyas edebilirsen et.

Amma ikinci şık şüphen ki: Bazı esbab, bazı cüz’iyatın bazı ubudiyetlerine merci olsa, o Mabud-u Mutlak olan Zat-ı Vâcibü’l-vücud’a müteveccih zerrattan seyyarata kadar mahlukatın ubudiyetlerinden ne noksan gelir?

Elcevap: Şu kâinatın Hâlık-ı Hakîm’i, kâinatı bir ağaç hükmünde halk edip en mükemmel meyvesini zîşuur ve zîşuurun içinde en câmi’ meyvesini insan yapmıştır. Ve insanın en ehemmiyetli, belki insanın netice-i hilkati ve gaye-i fıtratı ve semere-i hayatı olan şükür ve ibadeti; o Hâkim-i Mutlak ve Âmir-i Müstakil, kendini sevdirmek ve tanıttırmak için kâinatı halk eden o Vâhid-i Ehad, bütün kâinatın meyvesi olan insanı ve insanın en yüksek meyvesi olan şükür ve ibadetini başka ellere verir mi? Bütün bütün hikmetine zıt olarak, netice-i hilkati ve semere-i kâinatı abes eder mi? Hâşâ ve kellâ… Hem hikmetini ve rububiyetini inkâr ettirecek bir tarzda mahlukatın ibadetlerini başkalara vermeye rıza gösterir mi, hiç müsaade eder mi? Ve hem hadsiz bir derecede kendini sevdirmeyi ve tanıttırmayı ef’aliyle gösterdiği halde, en mükemmel mahlukatının şükür ve minnettarlıklarını, tahabbüb ve ubudiyetlerini başka esbaba vermekle kendini unutturup kâinattaki makasıd-ı âliyesini inkâr ettirir mi? Ey tabiat-perestlikten vazgeçen arkadaş! Haydi sen söyle!

O diyor: Elhamdülillah, bu iki şüphem hallolmakla beraber, vahdaniyet-i İlahiyeye dair ve Mabud-u Bi’l-hak o olduğuna ve ondan başkaları ibadete lâyık olmadığına o kadar parlak ve kuvvetli iki delil gösterdin ki onları inkâr etmek, güneşi ve gündüzü inkâr etmek gibi bir mükâberedir.

Hâtime

Tabiat fikr-i küfrîsini terk eden ve imana gelen zat diyor ki: Elhamdülillah, benim şüphelerim kalmadı; yalnız merakımı mûcib olan birkaç sualim var.

Birinci Sual: Çok tembellerden ve târikü’s-salâtlardan işitiyoruz, diyorlar ki: Cenab-ı Hakk’ın bizim ibadetimize ne ihtiyacı var ki Kur’an’da çok şiddet ve ısrar ile ibadeti terk edeni zecredip cehennem gibi dehşetli bir ceza ile tehdit ediyor. İtidalli ve istikametli ve adaletli olan ifade-i Kur’aniyeye nasıl yakışıyor ki ehemmiyetsiz bir cüz’î hataya karşı, nihayet şiddeti gösteriyor?

Elcevap: Evet, Cenab-ı Hak senin ibadetine, belki hiçbir şeye muhtaç değil. Fakat sen ibadete muhtaçsın, manen hastasın. İbadet ise manevî yaralarına tiryaklar hükmünde olduğunu çok risalelerde ispat etmişiz. Acaba bir hasta, o hastalık hakkında, şefkatli bir hekimin ona nâfi’ ilaçları içirmek hususunda ettiği ısrara mukabil, hekime dese: “Senin ne ihtiyacın var, bana böyle ısrar ediyorsun?” Ne kadar manasız olduğunu anlarsın.

Amma Kur’an’ın terk-i ibadet hakkında şiddetli tehdidatı ve dehşetli cezaları ise nasıl ki bir padişah, raiyetinin hukukunu muhafaza etmek için âdi bir adamın, raiyetinin hukukuna zarar veren bir hatasına göre, şiddetli cezaya çarpar.

Öyle de ibadeti ve namazı terk eden adam, Sultan-ı ezel ve ebed’in raiyeti hükmünde olan mevcudatın hukukuna ehemmiyetli bir tecavüz ve manevî bir zulmeder. Çünkü mevcudatın kemalleri, Sâni’e müteveccih yüzlerinde tesbih ve ibadet ile tezahür eder. İbadeti terk eden, mevcudatın ibadetini görmez ve göremez, belki de inkâr eder. O vakit ibadet ve tesbih noktasında yüksek makamda bulunan ve her biri birer mektub-u Samedanî ve birer âyine-i esma-i Rabbaniye olan mevcudatı; âlî makamlarından tenzil ettiğinden ve ehemmiyetsiz, vazifesiz, camid, perişan bir vaziyette telakki ettiğinden mevcudatı tahkir eder; kemalâtını inkâr ve tecavüz eder.

Evet herkes, kâinatı kendi âyinesiyle görür. Cenab-ı Hak insanı kâinat için bir mikyas, bir mizan suretinde yaratmıştır. Her insan için bu âlemden hususi bir âlem vermiş. O âlemin rengini, o insanın itikad-ı kalbîsine göre gösteriyor.

Mesela, gayet meyus ve matemli olarak ağlayan bir insan, mevcudatı ağlar ve meyus suretinde görür; gayet sürurlu ve neşeli, müjdeli ve kemal-i neşesinden gülen bir adam, kâinatı neşeli, güler gördüğü gibi; mütefekkirane ve ciddi bir surette ibadet ve tesbih eden adam, mevcudatın hakikaten mevcud ve muhakkak olan ibadet ve tesbihatlarını bir derece keşfeder ve görür. Gafletle veya inkârla ibadeti terk eden adam; mevcudatı, hakikat-i kemalâtına tamamıyla zıt ve muhalif ve hata bir surette tevehhüm eder ve manen onların hukukuna tecavüz eder.

Hem o târikü’s-salât, kendi kendine mâlik olmadığı için kendi mâlikinin bir abdi olan kendi nefsine zulmeder. Onun mâliki, o abdinin hakkını, onun nefs-i emmaresinden almak için dehşetli tehdit eder. Hem netice-i hilkati ve gaye-i fıtratı olan ibadeti terk ettiğinden, hikmet-i İlahiye ve meşiet-i Rabbaniyeye karşı bir tecavüz hükmüne geçer. Onun için cezaya çarpılır.

Elhasıl: İbadeti terk eden hem kendi nefsine zulmeder –nefsi ise Cenab-ı Hakk’ın abdi ve memlûküdür– hem kâinatın hukuk-u kemalâtına karşı bir tecavüz, bir zulümdür. Evet nasıl ki küfür, mevcudata karşı bir tahkirdir; terk-i ibadet dahi kâinatın kemalâtını bir inkârdır. Hem hikmet-i İlahiyeye karşı bir tecavüz olduğundan, dehşetli tehdide, şiddetli cezaya müstahak olur.

İşte bu istihkakı ve mezkûr hakikati ifade etmek için Kur’an-ı Mu’cizü’l-Beyan, mu’cizane bir surette o şiddetli tarz-ı ifadeyi ihtiyar ederek, tam tamına hakikat-i belâgat olan mutabık-ı mukteza-yı hale mutabakat ediyor.

İkinci Sual: Tabiattan vazgeçen ve imana gelen zat diyor ki:

Her mevcud, her cihette, her işinde ve her şeyinde ve her şe’ninde meşiet-i İlahiyeye ve kudret-i Rabbaniyeye tabi olması, çok azîm bir hakikattir. Azameti cihetinde dar zihinlerimize sıkışmıyor. Halbuki gözümüzle gördüğümüz bu nihayet derecede mebzuliyet hem hilkat ve icad-ı eşyadaki hadsiz suhulet hem sâbık bürhanlarınızla tahakkuk eden vahdet yolundaki icad-ı eşyada nihayet derecede kolaylık ve suhulet hem nass-ı Kur’an ile beyan edilen مَا خَل۟قُكُم۟ وَلَا بَع۟ثُكُم۟ اِلَّا كَنَف۟سٍ وَاحِدَةٍ ۝ وَمَٓا اَم۟رُ السَّاعَةِ اِلَّا كَلَم۟حِ ال۟بَصَرِ اَو۟ هُوَ اَق۟رَبُ gibi âyetlerin sarahaten gösterdikleri nihayet derecede kolaylık, o hakikat-i azîmeyi, en makbul ve en makul bir mesele olduğunu gösteriyorlar. Bu kolaylığın sırrı ve hikmeti nedir?

Elcevap: Yirminci Mektup’un Onuncu Kelimesi olan وَهُوَ عَلٰى كُلِّ شَى۟ءٍ قَدٖيرٌ beyanında, o sır gayet vâzıh ve kat’î ve mukni bir tarzda beyan edilmiş. Hususan o mektubun zeylinde daha ziyade vuzuh ile ispat edilmiş ki bütün mevcudat, Sâni’-i Vâhid’e isnad edildiği vakit, bir tek mevcud hükmünde kolaylaşır. Eğer Vâhid-i Ehad’e verilmezse bir tek mahlukun icadı, bütün mevcudat kadar müşkülleşir ve bir çekirdek, bir ağaç kadar suubetli olur.

Eğer Sâni’-i Hakiki’sine verilse kâinat bir ağaç gibi ve ağaç bir çekirdek gibi ve cennet bir bahar gibi ve bahar bir çiçek gibi kolaylaşır, suhulet peyda eder. Ve bilmüşahede görünen hadsiz mebzuliyet ve ucuzluğun ve her nev’in suhuletle kesret-i efradı bulunmasının ve kesret-i suhulet ve süratle muntazam, sanatlı, kıymetli mevcudatın kolayca vücuda gelmesinin sırlarına medar olan ve hikmetlerini gösteren yüzer delillerinden ve başka risalelerde tafsilen beyan edilen bir ikisine muhtasar bir işaret ederiz.

Mesela, nasıl ki yüz nefer, bir zabitin idaresine verilse; bir neferin, yüz zabitin idarelerine verilmesinden yüz derece daha kolay olduğu gibi; bir ordunun teçhizat-ı askeriyesi bir merkez, bir kanun, bir fabrika ve bir padişahın emrine verildiği vakit, âdeta kemiyeten bir neferin teçhizatı kadar kolaylaştığı gibi; bir neferin teçhizat-ı askeriyesi müteaddid merkezlere, müteaddid fabrikalara, müteaddid kumandanlara havalesi de âdeta bir ordunun teçhizatı kadar kemiyeten müşkülatlı oluyor. Çünkü bir tek neferin teçhizatı için bütün orduya lâzım olan fabrikaların bulunması gerektir.

Hem bir ağacın sırr-ı vahdet cihetiyle, bir kökte, bir merkezde, bir kanun ile mevadd-ı hayatiyesi verildiğinden binler meyve veren o ağaç, bir meyve kadar suhuletli olduğu bilmüşahede görünür. Eğer vahdetten kesrete gidilse, her bir meyveye lâzım mevadd-ı hayatiye başka yerden verilse her bir meyve, bir ağaç kadar müşkülat peyda eder. Belki ağacın bir enmuzeci ve fihristesi olan bir tek çekirdek dahi o ağaç kadar suubetli olur. Çünkü bir ağacın hayatına lâzım olan bütün mevadd-ı hayatiye, bir tek çekirdek için de lâzım oluyor.

İşte bu misaller gibi yüzler misaller var gösteriyorlar ki vahdette, nihayet derecede suhuletle vücuda gelen binler mevcud, şirkte ve kesrette, bir tek mevcuddan daha ziyade kolay olur.

Sair risalelerde bu hakikat iki kere iki dört eder derecede ispat edildiğinden, onlara havale edip, burada yalnız bu suhulet ve kolaylığın ilim ve kader-i İlahî ve kudret-i Rabbaniye nokta-i nazarında gayet mühim bir sırrını beyan edeceğiz. Şöyle ki:

Sen bir mevcudsun. Eğer Kadîr-i Ezelî’ye kendini versen; bir kibrit çakar gibi hiçten, yoktan, bir emirle, hadsiz kudretiyle, seni bir anda halk eder. Eğer sen kendini ona vermezsen, belki esbab-ı maddiyeye ve tabiata isnad etsen o vakit sen, kâinatın muntazam bir hülâsası, meyvesi ve küçük bir fihristesi ve listesi olduğundan; seni yapmak için kâinatı ve anâsırı ince elek ile eleyip hassas ölçülerle aktar-ı âlemden senin vücudundaki maddeleri toplamak lâzım gelir.

Çünkü esbab-ı maddiye yalnız terkip eder, toplar. Kendilerinde bulunmayanı; hiçten, yoktan yapamadıkları, bütün ehl-i akıl yanında musaddaktır. Öyle ise küçük bir zîhayatın cismini aktar-ı âlemden toplamaya mecbur olurlar.

İşte vahdette ve tevhidde ne kadar kolaylık ve şirkte ve dalalette ne kadar müşkülat var olduğunu anla!

İkincisi, ilim noktasında hadsiz bir suhulet vardır. Şöyle ki:

Kader, ilmin bir nev’idir ki her şeyin manevî ve mahsus kalıbı hükmünde bir miktar tayin eder. Ve o miktar-ı kaderî, o şeyin vücuduna bir plan, bir model hükmüne geçer. Kudret icad ettiği vakit, gayet suhuletle o kaderî miktar üstünde icad eder.

Eğer o şey muhit ve hadsiz ve ezelî bir ilmin sahibi olan Kadîr-i Zülcelal’e verilmezse –sâbıkan geçtiği gibi– binler müşkülat değil belki yüz muhalat ortaya düşer. Çünkü o miktar-ı kaderî ve miktar-ı ilmî olmazsa binler haricî ve maddî kalıplar, küçücük bir hayvanın cesedinde istimal edilmek lâzım gelir.

İşte vahdette nihayetsiz kolaylık ve dalalette ve şirkte hadsiz müşkülatın bir sırrını anla وَمَٓا اَم۟رُ السَّاعَةِ اِلَّا كَلَم۟حِ ال۟بَصَرِ اَو۟ هُوَ اَق۟رَبُ âyeti, ne kadar hakikatli ve doğru ve yüksek bir hakikati ifade ettiğini bil!

Üçüncü Sual: Eskiden düşman, şimdi dost olan mühtedi diyor ki: Şu zamanda çok ileri giden feylesoflar diyorlar ki: “Hiçten hiçbir şey icad edilmiyor ve hiçbir şey idam edilmiyor yalnız bir terkip bir tahlildir ki kâinat fabrikasını işlettiriyor.”

Elcevap: Nur-u Kur’an ile mevcudata bakmayan feylesofların en ileri gidenleri bakmışlar ki tabiat ve esbab vasıtasıyla bu mevcudatın teşekkülat ve vücudlarını –sâbıkan ispat ettiğimiz tarzda– imtina derecesinde müşkülatlı gördüklerinden, iki kısma ayrıldılar.

Bir kısmı sofestaî olup, insanın hâssası olan akıldan istifa ederek, ahmak hayvanlardan daha aşağı düşerek, kâinatın vücudunu inkâr etmeyi; hattâ kendilerinin vücudlarını dahi inkâr etmesini; dalalet mesleğinde esbab ve tabiatın icad sahibi olmalarından daha ziyade kolay gördüklerinden hem kendilerini hem kâinatı inkâr edip, cehl-i mutlaka düşmüşler.

İkinci güruh bakmışlar ki dalalette, esbab ve tabiat mûcid olmak noktasında, bir sinek ve bir çekirdeğin icadı, hadsiz müşkülatı var ve tavr-ı aklın haricinde bir iktidar iktiza ediyor. Onun için bilmecburiye icadı inkâr ediyorlar “Yoktan var olmaz.” diyorlar ve idamı da muhal görüyorlar “Var yok olmaz.” hükmediyorlar. Yalnız harekât-ı zerrat ile tesadüf rüzgârlarıyla bir terkip ve tahlil ve dağılmak ve toplanmak suretinde bir vaziyet-i itibariye tahayyül ediyorlar.

İşte sen gel, ahmaklığın ve cehaletin en aşağı derecesinde, en yüksek akıllı kendini zanneden adamları gör ve dalalet, insanı ne kadar maskara ve süflî ve echel yaptığını bil, ibret al!

Acaba her senede, dört yüz bin envaı birden zemin yüzünde icad eden ve semavat ve arzı altı günde halk eden ve altı haftada, her baharda, kâinattan daha sanatlı, hikmetli zîhayat bir kâinatı inşa eden bir kudret-i ezeliye, bir ilm-i ezelînin dairesinde, planları ve miktarları taayyün eden mevcudat-ı ilmiyeyi göze göstermeyen bir ecza ile yazılan ve görünmeyen bir yazıyı göstermek için sürülen bir ecza misillü, gayet kolay o ma’dumat-ı hariciye olan mevcudat-ı ilmiyeye vücud-u haricî vermeyi o kudret-i ezeliyeden uzak görmek ve icadı inkâr etmek; evvelki güruh olan sofestaîlerden daha ziyade ahmakane ve cahilanedir.

Bu bedbahtlar, âciz-i mutlak ve yalnız bir cüz-i ihtiyarîden başka ellerinde olmayan firavunlaşmış kendi nefisleri, hiçbir şeyi idam ve yok edemediklerinden ve hiçbir zerreyi, bir maddeyi, hiçten, yoktan icad edemediklerinden ve güvendikleri esbab ve tabiatın ellerinde hiçten icad gelmediği cihetle, ahmaklıklarından diyorlar: “Yoktan var olmaz, var da yok olmaz.” deyip bu bâtıl ve hata düsturu, Kadîr-i Mutlak’a teşmil etmek istiyorlar.

Evet, Kadîr-i Zülcelal’in iki tarzda icadı var. Biri, ihtira ve ibda iledir. Yani hiçten, yoktan vücud veriyor ve ona lâzım her şeyi de hiçten icad edip eline veriyor. Diğeri, inşa ile sanat iledir. Yani kemal-i hikmetini ve çok esmasının cilvelerini göstermek gibi çok dakik hikmetler için kâinatın anâsırından bir kısım mevcudatı inşa ediyor. Her emrine tabi olan zerratları ve maddeleri, rezzakıyet kanunuyla onlara gönderir ve onlarda çalıştırır.

Evet, Kādir-i Mutlak’ın iki tarzda hem ibda hem inşa suretinde icadı var. Varı yok etmek ve yoğu var etmek; en kolay en suhuletli, belki daimî, umumî bir kanunudur. Bir baharda, üç yüz bin enva-ı zîhayat mahlukatın şekillerini, sıfatlarını, belki zerratlarından başka bütün keyfiyat ve ahvallerini hiçten var eden bir kudrete karşı “Yoğu var edemez!” diyen adam, yok olmalı!

Tabiatı bırakan ve hakikate geçen zat diyor ki: Cenab-ı Hakk’a zerrat adedince şükür ve hamd ü sena ediyorum ki kemal-i imanı kazandım, evham ve dalaletlerden kurtuldum ve hiçbir şüphem de kalmadı.

اَل۟حَم۟دُ لِلّٰهِ عَلٰى دٖينِ ال۟اِس۟لَامِ وَ كَمَالِ ال۟اٖيمَانِ

سُب۟حَانَكَ لَا عِل۟مَ لَنَٓا اِلَّا مَا عَلَّم۟تَنَٓا اِنَّكَ اَن۟تَ ال۟عَلٖيمُ ال۟حَكٖيمُ

---

Yirmi İkinci Lem'a ⇐ Lem'alar | ⇒ Yirmi Dördüncü Lem'a

---