İkinci Lem'a/bg

بِسْمِ اللّٰهِ الرَّحْمٰنِ الرَّح۪يمِ

اِذ۟ نَادٰى رَبَّهُٓ اَنّٖى مَسَّنِىَ الضُّرُّ وَاَن۟تَ اَر۟حَمُ الرَّاحِمٖينَ

“И (спомени) Айюб, който призова своя Господ: “Засегна ме беда, а Ти си Най-милосърдният от милосърдните.” (21: 83)

Горната прекрасна съкровена молитва, отправена от нашия предтеча Айюб, мир нему, който стои начело на търпеливите, е с изпитан ефект и силно въздействие. Затова трябва да се озарим със светлината на споменатото знамение, като изричаме в съкровените си молитви:

رَبِّ اِنّٖى مَسَّنِىَ الضُّرُّ وَاَن۟تَ اَر۟حَمُ الرَّاحِمٖينَ

“Господи, засегна ме беда, а Ти си Най-милосърдният от милосърднте.”

Накратко ще обобщим известната история на Айюб, мир нему.

Той дълго време понасял търпеливо нелечима болест. Раните и язвите му покрили цялото тяло, но той останал твърд и продължил да се надява на огромна награда и да моли за нея Върховния, Всемогъщия. Когато червеите, прояждащи раните му, стигнали до езика и сърцето му – органите за споменаване и опознаване на Аллах, той се обърнал смирено към прещедрия си Господ със следната нежна молитва:

اِنّٖى مَسَّنِىَ الضُّرُّ وَاَن۟تَ اَر۟حَمُ الرَّاحِمٖينَ

“Засегна ме беда, а Ти си Най-милосърдният от милосърдните.” Страхувал се това да не накърни богослуженето му, а не просто защото търсел покой. Върховния, Всемогъщия откликнал на тази искрена умна молитва по чудотворен и свръхестествен начин, като премахнал болестта му, напълно възстановил здравето му и щедро го обсипал с даровете на всеобхватното Си милосърдие.

В този Втори проблясък се съдържат пет прекрасни положения.

Първо положение

В сравнение с външните рани, сполетели Айюб, мир нему, нас ни мъчат и вътрешни болести, и духовни страдания, и сърдечни пороци. Жертви сме на всичко това и ако някой може да ни преобърне отвътре навън и отвън навътре, ще стане ясно, че сме обременени с тежки рани и язви и ще проличат много повече увреждания и пороци, отколкото външните рани на Айюб, мир нему. Така е, защото всеки придобит от нас грях и всяко проникнало в съзнанието ни съмнение отварят дълбоки рани в сърцата ни и пораждат кървави язви в духа ни. И нещо повече, раните на Айюб, мир нему, са подлагали на опасност краткия му земен живот, докато нашите духовни рани подлагат на опасност безпределния ни отвъден живот. Следователно ние се нуждаем много и много пъти повече, отколкото Айюб, мир нему, от неговата благородна молитва.

Както червеите, породени от раните му, са поразили сърцето и езика му, така и съблазните и съмненията – опазил Аллах!, – породени от раните ни в резултат на извършените от нас грехове, поразяват отвътре сърцето – местоположението на вярата. Те я разколебават и прояждат сърцето. Засягат и езика – говорителя на вярата, като му отнемат сладостта на споменаването на Аллах и духовното блаженство, и не престават да го отдалечават от това, докато го накарат да замлъкне напълно.

Да, грехът прониква дълбоко в сърцето и пуска корените си в недрата му. Той не спира да набива в него черни точки, докато успее да затъмни светлината на вярата и да го удави в мрак – опустошено, грубо и жестоко.

Във всеки грях и всяко провинение се съдържа път, който води към неверието, и ако не бъде веднага премахнат чрез молба за опрощение, той се превръща в духовен червей и дори в духовна змия, която хапе и терзае сърцето.

Нека обясним това със следния пример. Някой извършва тайно срамен грях и много се притеснява другите да не научат за него. Тогава съществуването на ангелите и на духовния живот го обременява и иска да го отхвърли, дори при наличието на незначително основание за това.

И друг пример. Някой сторва голям грях, за който се отсъжда мъчение в Пъкъла. Винаги щом чуе предупреждение за Ада и неговите ужаси, той иска от все сърце Адът да не съществува и дори елементарно основание или незначително съмнение пораждат у извършителя на греха смелост да отрече Пъкъла, освен ако не се е защитил от него чрез молба за опрощение.

И трети пример. Някой не изпълнява религиозните си задължения и не ги отслужва както трябва. Той изживява болезнено и най-малкото предупреждение от страна на дребния си началник, че се е забавил да изпълни единствена незначителна задача. А когато проявява леност при изпълнението на религиозните си задължения след многократно повтаряни заповеди от великия Аллах, това буди у него силно притеснение и угнетява духа му, което го води до желанието тихомълком да си каже: “Да не бе повелявал да Му се служи!” А подобно желание го кара да отхвърля божествеността на Преславния и дори да изпитва към Него враждебност. При възникването и на най-малкото съмнение в сърцето му относно съществуването на Преславния той се устремява към него, сякаш е категоричен аргумент, и тогава пред такъв човек се разтваря голямата врата на явната гибел и загуба. Но този злощастник не осъзнава, че със своето отрицание се е превърнал в мишена на милион пъти по-ужасна и по-страшна тегоба в сравнение с онази, която е изпитвал при своето нежелание за богослужене. Той прилича на някой, който бяга от ухапване на комар, за да попадне на змия.

Нека в светлината на тези три примера бъде разбрана тайната на следното коранично знамение:

بَل۟ رَانَ عَلٰى قُلُوبِهِم۟

“Ала не! Сърцата им с ръжда покрива онова, което са придобили.” (83: 14)

Второ положение

Както бе разяснено в Двайсет и шесто слово, посветено на темата за съдбата, човек няма право да се оплаква от бедите и болестите по три причини.

Първа причина

Аллах Преславния е отредил дрехата на битието, в която е облякъл човека, да бъде доказателство за Неговото неповторимо майсторство. Той го е сътворил като “модел”, върху който да скроява тази дреха, да я сменява, скъсява и префасонира, разяснявайки така различните проявления на Най-прекрасните Си имена. И както името Лечителя (Аш-Шафи) изисква наличието на болест, така и името Хранеиуия (Ар-Разик) предполага съществуването на глад.

Преславния е Владетеля на владението и Той се разпорежда в него както желае.

Втора причина

Животът се характеризира с беди и тегоби. Той се пречиства чрез болестите и нещастията, открива чрез тях съвършенството и се засилва, издига се и се извисява, дава плодове и резултати, постепенно получава пълнота, постига вложената в него цел и изпълнява своята задача. Монотонният живот, който протича в едно русло и преминава в постелята на покоя, е по-близо до небитието (чистото зло), отколкото до битието (чистото благо), и дори води към нищото.

Трета причина

Земният дом е само поле за проверка и изпитание. То е дом за работа и място за богослужене, а не място за наслади и удоволствия, нито място за награди и въздаяния.

Докато земният живот носи такъв характер, болестите и тегобите с изключение на онези, които накърняват вярата, и при условие да се понасят търпеливо, твърде много хармонират на подобна реалност и дори напълно съвпадат с това богослужене. Те дават сила за работа и укрепват богослуженето. Затова не трябва да се оплакваме от тях, а да благодарим на Аллах, защото те превръщат всеки час от живота на пострадалия в цял ден богослужене.

Да, богослуженето се състои от две части: такова, което се извършва чрез телесните органи, и такова чрез сърцето. Първата е известна на всички. Що се отнася до втората, то бедите, загубите и болестите карат потърпевшите да чувстват своята слабост и немощ и да прибягват до милосърдния си Господ, да се обръщат към Него и да Го търсят, с което извършват чисто и искрено богослужене, непримесено с никакво лицемерие. Ако сполетеният от тегобите ги понася търпеливо, размишлява за своето въздаяние при Аллах и за прекрасната си награда, както и ако е признателен за тях на своя Господ, тогава всеки час (а при някои – всяка минута) от часовете на живота му се превръща в ден богослужене и твърде краткият му житейски срок се удължава неимоверно много.

Бях силно разтревожен за състоянието на един от братята си в отвъдния живот – Хафиз Ахмед Мухаджир(), който бе сполетян от опасна болест. В сърцето ми хрумна следното: “Благовествай го! Поздрави го! Всяка минута от живота му протича, сякаш е ден богослужене.” Той наистина благодареше на своя Господ с безропотно търпение.

Трето положение

Както разяснихме в предходните си Слова, когато човек разсъждава за отминалия си живот, сърцето и езикът му ще изрекат или “Горко ми!”, или “Слава на Аллах!”. С други думи, той или ще страда и скърби за отшумялото време, или ще възхвалява своя Господ и ще Му благодари.

Тъгата и съжалението са по причина на духовните болки, които произтичат от изчезването на някогашните наслади и раздялата с тях. Така е, защото изгубването на удоволствието е болка. И нещо повече, една стопяваща се случайна наслада оставя след себе си постоянни и трайни болки. Мисълта за тях изстисква болката и от нея капе скръб и печал.

А духовната и трайната наслада, произтичаща от изчезването на временните болки, които човек изпитва в тленния си живот, карат езика му да изрича възхвала и прослава за Аллах Всевишния. Това е естествено природно състояние, изпитвано от всеки човек. В допълнение, когато пострадалият разсъждава за натрупаните в отвъдния живот при Прещедрия му Господ красиви въздаяния и прелестни награди, и когато си мисли за превръщането на своя мимолетен живот, изпълнен с беди, в безсмъртно битие, той не само проявява търпение пред сполетелите го загуби, но и се издига до степен, която му позволява да е признателен на Аллах и да е доволен от предопределената му съдба. Езикът му започва да благодари на неговия Господ с думите: اَل۟حَم۟دُ لِلّٰهِ عَلٰى كُلِّ حَالٍ سِوَى ال۟كُف۟رِ وَ الضَّلَالِ “Слава на Аллах за всяко състояние освен неверието и заблудата!” Известна е поговорката: “Колко дълго е времето на бедите!” Да, така е, но не в общоприетия смисъл, че болките и тегобите будят подобно усещане, а защото времето на бедите е дълго и протяжно като дълъг живот по причина на даваните от него велики жизненоважни резултати.

Четвърто положение

Вече обяснихме в Първа спирка на Двайсет и първо слово, че ако човек не пропилее дарената му от Преславния Създател сила да търпи, ако не я разпръсне из клисурите на химерите и страховете, тя може да му е достатъчна за устояване пред всяко нещастие и изпитание. Но когато над него властват илюзиите, нехайството и съблазните на тленния свят, сякаш е вечен, силата на търпението му се разпилява и разпръсва в болките на миналото и страховете от бъдещето. Тогава търпението, вложено у него от Аллах, вече не му е достатъчно, за да понесе сполетелите го беди и да устои, и започва да се оплаква на хората, което издава отслабване и изчерпване на търпението му, и заприличва на лудост.

А освен това човек няма основания да изпитва подобна скръб, защото всеки от дните на миналото е вече отшумял и ако е протекъл в беди, то трудностите и тегобите са си отишли и е останал покоят; умората и болката са изчезнали и се е запазила само насладата; неприятностите и притесненията са се стопили и пребъдва наградата за тях. Следователно човек не бива да се оплаква от това, а трябва да благодари на Аллах Всевишния с жар и страст, и не бива също да се ядосва и гневи на бедата, а трябва с нея да го свързват нишките на любовта, защото тленният човешки живот отминава и изпитаните неволи го превръщат в щастливо и трайно битие. Би било глупост и лудост човек да пропилява и разхищава част от своето търпение чрез илюзии и мисли за вече отшумелите изпитания и отминалите болки.

А що се отнася до идните дни, след като все още не са настояще и са неясни и неизвестни, би било глупаво да мислим за тях отсега и да се тревожим за болестите и бедите, които евентуално биха могли да ни сполетят. Както е глупаво човек да погълне много храна и вода, защото предполага, че утре или вдругиден ще настане глад и жажда, така е безумие отсега да страда и да се безпокои за евентуални изпитания – болести и нещастия, за които в момента няма никакви признаци. Да се показва тревога за тях без основания и без принуда е глупост и безумие, което ни кара да не изпитваме жал и съчувствие към такъв човек. При това той се самоизтезава.

Обобщение: Както признателността увеличава благодатта, така и оплакването увеличава нещастието и лишава неговата жертва от милост и състрадание.

През първата година от Първата световна война един праведен мъж от град Ерзурум заболя от тежка и мъчителна болест. Отидох да го посетя и той започна да ми се оплаква: “Не съм мигнал сто дена. Не мога да положа глава на възглавницата вече сто нощи.”

Дожаля ми за него, но изведнъж се сетих и казах:

“Братко, отминалите сто дена вече са изтекли и са си отишли и сега сякаш са сто радостни и весели дни. Не мисли за тях и не се оплаквай, а ги погледни от друг ъгъл – като нещо, което изчезва и се стопява, и бъди благодарен за това на своя Господ! А идващите дни все още не са дошли, затова се уповавай и доверявай на милосърдието на своя Господ – Всемилостивия, Милосърдния, и не плачи, преди да са те ударили, и не се страхувай без причина, и не представяй нищото за реалност! И насочи мисълта си именно към настоящия момент – силата на търпението, което притежаваш, ти е достатъчна, за да устоиш именно в този момент. И не бъди като някой глупав пълководец, който разпръсва наляво и надясно съсредоточената си в центъра войска в момент, когато левият фланг на врага се е присъединил към неговия десен фланг и така го е укрепил, а десният вражески фланг все още не е готов за битката. Щом узнава какво се е случило, врагът насочва незначителна сила в центъра на своя противник и ликвидира армията му.

Братко, не бъди като този пълководец, а събери всичките си сили единствено за настоящия момент, очаквай всеобхватното милосърдие на Аллах, надявай се на въздаянието в отвъдния свят, разсъждавай за превръщането на болестта на твоя кратък и тленен живот във вечно и безсмъртно съществуване! Вместо горчиво да се оплакваш отправи огромна и радостна благодарност към Върховния, Всемогъщия!”

Онзи благословен човек се зарадва на думите ми, чертите на лицето му се поотпусната и заизрича: “Слава на Аллах, болката ми много се облекчи!”

Пето положение

То включва пет въпроса, които се нуждаят от разяснение.

Първи въпрос

Истинската и действително вредната беда е онази, която поразява вярата. От нея няма друг изход освен човек да прибегне до Аллах Преславния, да падне пред него ничком и смирено да му се моли без прекъсване. А бедите, които не засягат религията, в действителност не са беди, защото част от тях са предупреждения от Милосърдния, Който ги изпраща, за да буди Своите раби от нехайството им.

Така и пастирят предупреждава овцете си, когато излязат от пасбището, като хвърля по тях камъни, а и те на свой ред усещат, че господарят им ги възпира и предпазва от нещо опасно и вредно за тях, и се връщат назад доволни и спокойни. По същия начин и много от видимите беди са Божие предупреждение и милосърдно пробуждане на човека.

Другата част от нещастията са изкупление за греховете. Трета част също е Божи дар за успокояване на сърцето чрез премахване от него на нехайството, което сполетява човека, и за да почувства той вложената в природата му слабост и безпомощност.

Що се отнася до бедата, в която хората изпадат при болест, тя, както вече бе споменато, не е реално нещастие, а е Господна милост, защото пречиства от греховете и отмива мръсотията им. Това се споменава и в един от достоверните пророчески хадиси: ~Винаги щом мюсюлманин го сполети огорчение, Аллах сторва греховете му да окапят, както окапват листа на дърво.”

И така, нашият предтеча Айюб, мир нему, не зовял в своите молитви заради самия себе си и за да получи покой, а от съображения за своя Господ, когато болестта започнала да му пречи да споменава Аллах с езика си и да мисли за Небесното царство със сърцето си. Той помолил за оздравяване, за да може да отслужва богослужебните си задължения изцяло и пълноценно. И ние също би трябвало с тази молитва да целим преди всичко оздравяване на духовните ни рани и язви, произтичащи от извършването на грехове и провинения, както и обръщане към Аллах Всемогъщия, когато материалните болести ни пречат да извършваме цялостно своето богослужене. Тогава би трябвало смирено и покорно да Му се молим и да търсим помощ от Него, без да протестираме и да се оплакваме.

Когато напълно сме удовлетворени от всеобхватното Му господство, би трябвало абсолютно да се удовлетворяваме от участта и съдбата, която ни е предопределил. А оплакванията, които подсказват, че възразяваме на Неговата присъда, както и хленчът и скръбта, са по-близо до критиката на справедливото Божие предопределение и до съмнението във всеобхватното Му милосърдие. Който критикува съдбата, тя го сразява. Който се съмнява в милосърдието, се лишава от него. Когато човек със счупена ръка я използва за мъст, той я дочупва. Когато пострадалият посреща своята беда с оплакване, безпокойство, съпротива и тревога, той удвоява изпитанието.

Втори въпрос

Винаги щом преувеличиш материалните беди, те се уголемяват, и винаги щом ги умаловажиш, се смаляват. Например когато човек придаде значение на нощните си кошмари, това ги уголемява във въображението му, а когато ги пренебрегне, те се стопяват и изчезват. Когато човек започне да се отбранява от осите, те го нападат още повече, но ако не им обърне внимание, се разпиляват.

По същия начин и материалните беди: винаги щом човек ги преувеличи, насочи вниманието си към тях и се разтревожи, те проникват от чисто физическата сфера на тялото в сърцето и се установяват там. А когато в него се развива и духовна болест, която става опора на физическата, последната придобива стабилност и се задържа дълго. Но когато човек изтръгне корените на тревогата и внушението чрез удовлетворение от присъдата на Аллах и упование на Неговото милосърдие, тогава материалната беда постепенно изчезва и отминава. Така и дървото умира и листата му изсъхват, ако бъдат отрязани корените му. Някога изразих тази истина чрез следните редове:

Не се оплаквай от бедата, остави я, клетнико, уповавай се!

Ако се посветиш на Вседаряваиуия, иуе получиш благодат. Тогава всичко е дар. Тогава всичко е чистота.

Без Аллах земният ти живот е лутане и страх. Нима се оплаква от малката песъчинка

онзи, който носи на рамото си цели планини? Оплакването е само беда в бедата и грехове в греховете и в изнемогата.

Ако се усмихнеш в лицето на бедата, злоиуастията вече пресъхват и се стопяват – под слънцето на истината – ледени зърна град.

Тогава земният ти живот е усмивка, усмивка, от която блика изворът на достоверността,

усмивка, която сияе с блясъка на достоверността, усмивка, изумена от тайните на достоверността.

Да, както човек смекчава остротата на своя противник, като го посреща радушно и с усмивка, и бурята на враждебността отслабва, и огънят на сблъсъка угасва и дори се превръща в приятелство и примирие, така и ако бедата бъде посрещната с уповаване на Всемогъщия, нейното въздействие се премахва.

Трети въпрос

Her zamanın bir hükmü var. Şu gaflet zamanında musibet şeklini değiştirmiş. Bazı zamanda ve bazı eşhasta bela, bela değil belki bir lütf-u İlahîdir. Ben şu zamandaki hastalıklı ve sair musibetzedeleri (fakat musibet, dine dokunmamak şartıyla) bahtiyar gördüğümden, hastalık ve musibet aleyhtarı bulunmak hususunda bana bir fikir vermiyor. Ve bana, onlara acımak hissini îras etmiyor.

Çünkü hangi bir genç hasta yanıma gelmiş ise görüyorum, emsallerine nisbeten bir derece vazife-i diniyeye ve âhirete karşı merbutiyeti var. Ondan anlıyorum ki öyleler hakkında o nevi hastalıklar musibet değil, bir nevi nimet-i İlahiyedir. Çünkü çendan o hastalık onun dünyevî, fâni, kısacık hayatına bir zahmet îras ediyor. Fakat onun ebedî hayatına faydası dokunuyor, bir nevi ibadet hükmüne geçiyor. Eğer sıhhat bulsa, gençlik sarhoşluğuyla ve zamanın sefahetiyle elbette hastalık haletini muhafaza edemeyecek, belki sefahete atılacak.

Hâtime

Cenab-ı Hak hadsiz kudret ve nihayetsiz rahmetini göstermek için insanda hadsiz bir acz, nihayetsiz bir fakr derceylemiştir. Hem hadsiz nukuş-u esmasını göstermek için insanı öyle bir surette halk etmiş ki hadsiz cihetlerle elemler aldığı gibi hadsiz cihetlerle de lezzetler alabilir bir makine hükmünde yaratmış. Ve o makine-i insaniyede yüzer âlet var. Her birinin elemi ayrı, lezzeti ayrı, vazifesi ayrı, mükâfatı ayrıdır. Âdeta insan-ı ekber olan âlemde tecelli eden bütün esma-i İlahiye, bir âlem-i asgar olan insanda dahi o esmanın umumiyetle cilveleri var. Bunda sıhhat ve âfiyet ve lezaiz gibi nâfi’ emirler, nasıl şükrü dedirtir, o makineyi çok cihetlerle vazifelerine sevk eder. İnsan da bir şükür fabrikası gibi olur.

Öyle de musibetlerle, hastalıklarla, âlâm ile sair müheyyic ve muharrik arızalar ile o makinenin diğer çarklarını harekete getirir, tehyic eder. Mahiyet-i insaniyede münderic olan acz ve zaaf ve fakr madenini işlettiriyor. Bir lisan ile değil belki her bir azanın lisanıyla bir iltica, bir istimdad vaziyeti verir. Güya insan o arızalar ile ayrı ayrı binler kalemi tazammun eden müteharrik bir kalem olur. Sahife-i hayatında veyahut Levh-i Misalî’de mukadderat-ı hayatını yazar, esma-i İlahiyeye bir ilanname yapar ve bir kaside-i manzume-i Sübhaniye hükmüne geçip, vazife-i fıtratını îfa eder.

---

Birinci Lem'a ⇐ Lem'alar | ⇒ Üçüncü Lem'a

---