Двайсет И Пети Проблясък

Съставен от двайсет и пет лека

Той е клиника и балсам за болните, мехлем за облекчаване на раните им, духовна рецепта. Написан е по подражание на традиционните думи: “Дано да си отиде бедата и слава на Аллах за оздравяването!”

Предупреждение и извинение

Тази духовна рецепта бе написана с бързина, която надхвърля обичайната за нас при досегашните ни съчинения. () Поради ограниченото време, с което разполагахме, за разлика от всичките ни останали трудове, този бе коригиран и редактиран с бегъл поглед и с изключителна скорост, както и бе написан. Той си остана в суров вид, като първа чернова, а не почувствахме нужда да нанасяме нови поправки, защото идеите, които по природа вълнуват сърцето, не бива да се опорочават чрез словесна ryкраса, хryдожественост и педантизъм. Затова моля читателите, и особено болните сред тях, да не се дразнят от необработените изрази и от сложните изречения, а задочно да отправят зов за мен.

Саид Нурси

بِسْمِ اللّٰهِ الرَّحْمٰنِ الرَّح۪يمِ

В името на Аллах, Всемилостивия, Милосърдния!

اَلَّذٖينَ اِذَٓا اَصَابَت۟هُم۟ مُصٖيبَةٌ قَالُٓوا اِنَّا لِلّٰهِ وَاِنَّٓا اِلَي۟هِ رَاجِعُونَ ۝

“... Които, щом беда ги сполети, казват: “Ние на Аллах принадлежим и при Него се завръщаме.” (2: 156)

وَالَّذٖى هُوَ يُط۟عِمُنٖى وَيَس۟قٖينِ ۝ وَاِذَا مَرِض۟تُ فَهُوَ يَش۟فٖينِ

“... И Който ме храни, и ми дава да пия, и ако се разболея, Той ме изцелява...” (26: 79–80)

В този проблясък ще разясним накратко двайсет и пет лека – цяровете, които могат да бъдат реална утеха и полезен мехлем за хората в беда, за страдалците и болните, съставящи една десета от човечеството.

ПЪРВИ ЛЕК

Немощни болни човече, не се тревожи, бъди търпелив! Твоята болест не е порок, а е вид лекарство, защото житейският срок е стопяващ се капитал. Ако той не бъде използван, се губи всичко, и особено ако е изтекъл в спокойствие и нехайство, когато ускорява крачките си към своя край. Болестта ти носи огромни печалби от този твой капитал и не позволява да се пропилее бързо – забавя стъпките на живота, задържа го, удължава го, докато даде плодовете си, и едва тогава го пуска да си върви.

Затова ако например човек е бил болен през всичките си житейски периоди, се казва: “Колко дълго е времето на злощастията, колко кратко е времето на радостта!”

ВТОРИ ЛЕК

Болни човече, чието търпение се изчерпва, търпеливо понасяй, търпеливо благодари! Болестта ти може да превърне минутите от твоя живот в часове богослужене,

защото то бива два вида:

първият: богослужене при позитивни ситуации, което се въплъщава в отслужването на молитвите, отправянето на зов и други подобни;

вторият: при негативни ситуации, когато човек в беда смирено търси защита от милосърдния си Творец, прибягва до Неговото покровителство, старае се да се доближи до Него, изхождайки от усещанията си, които го карат да чувства своята безпомощност и слабост пред болестите и бедите. Със своето смирение той придобива чисто духовно богослужене, лишено от всякакво лицемерие.

Да, съществуват достоверни изказвания на Пророка, Аллах да го благослови и с мир да го дари, според които примесеният с болест и изнемога житейски срок е смятан за богослужене от страна на вярващия при условие да не се оплаква от Всевишния Аллах.() Няколко автентични сведения и правдиви открития дори потвърждават, че за част от благодарните и търпеливи хора една минута болест се равнява на един час съвършено богослужене, а за част от съвършените – на цял ден.

Затова, братко, не се оплаквай, а бъди признателен за болест, която превръща една тежка за теб минута в хиляда минути и ти осигурява дълъг и продължителен живот!

ТРЕТИ ЛЕК

Човече, за когото болестта е непосилна, хората не идват на този свят за удоволствие и наслада. Свидетелство за това е отпътуването на всеки дошъл, посивяването на младежите, спускането на всички във водовъртежа на изчезването и раздялата.

И понеже човекът е най-съвършеното, най-извисеното от живите създания, най-богатото на органи, и дори е господарят на всички тях, виждаш, че когато разсъждава за сладостите на миналото и за бедите на бъдещето, той прекарва живота си в трудности и печал, принизявайки се до равнището на най-долните твари.

Следователно човекът не е дошъл на този свят, за да води приятно и красиво съществуване, гален от бриза на покоя и безметежността, а е дошъл, за да придобие блаженството на пребъдващ и вечен живот чрез облекчените възможности за търгуване с великия си капитал – житейския срок. Ако не е болестта, в резултат на здравето и благополучието човек ще изпадне в нехайство и земното битие ще изглежда в очите му приятно, сладко, свежо. Тогава ще го порази болестта на забравата – не ще си спомня за отвъдния свят и ще отбягва да мисли за смъртта и гроба. Така капиталът на скъпоценния му живот ще се стопи и ще се пропилее напразно. А болестта скоро ще го пробуди, ще отвори очите му с думите: “Ти не си нито вечен, нито оставен без надзор, а си подчинен на определена функция. Отмахни от себе си заблудата, помни своя Творец, знай, че отиваш към гроба, готви се и се въоръжавай за него!”

Следователно болестта изпълнява ролята на честен и пробуждащ наставник и съветник, и тогава няма причини да се оплакваме от нея в тази насока, а трябва да се приютим под сянката на благодарността. Когато премазващите крачки на болестта натежат, е нужно да потърсиш от Всевишния търпение.

ЧЕТВЪРТИ ЛЕК

Болни човече, който се оплакваш, знай, че нямаш право на това, а трябва да си признателен и трябва да си търпелив, защото твоето битие, твоите органи и системи не ти принадлежат – не си ги произвел сам и не си ги купил от никоя фирма или завод. Следователно те са чужда собственост. Владетелят на тези неща се разпорежда във владението си, както желае.

Това бе изложено с пример в Двайсет и шесто слово, посветено на съдбата. Ето примера.

Богат и изкусен производител възлага на някой бедняк срещу определено възнаграждение да работи за него един час като модел. За да покаже изящното си производство и значимото си богатство, той облича човека във везана риза, която сам е ушил, и в бляскава инкрустирана одежда, изтъкана от него с изключителна красота и майсторство. Творецът работи над произведението си, демонстрира различни положения и форми, за да разкрие чудесата на своето изкуство и шедьоврите на своя талант – реже, подменя, удължава, скъсява и т.н. Как мислиш, има ли право този нает бедняк да каже на твореца майстор: “Изморяваш ме, обременяваш ме, притесняваш ме, като искаш ту да се наведа, ту да се изправя. Със своето рязане и скъсяване разваляш бляскавото изящество на ризата, която краси снагата ми и разхубавява тялото ми. Ти ме угнетяваш и не си справедлив към мен.”

Такова е положението и по отношение на превеликия Творец, пречист е Той и всевишен – “На Аллах принадлежи върховният идеал” Той те облича, болни човече, в одеждата на тялото и влага в него инкрустираните сияйни сетивни органи – окото, ухото, разума. За да разкрие гравюрите на Най-прекрасните Си имена, Той те изменя в рамките на многообразни положения и те поставя в различни условия. Както се запознаваш с името Му Вседаряваиуия препитание (Ар-Раззак), вкусвайки горчивината на глада, така научаваш за името му Лечителя (Аш-Шафи) чрез болестта. С оглед на това, че част от Най-прекрасните Му имена се изявяват чрез болките и се разкриват чрез бедите, в тях се съдържат проблясъците на мъдростта, лъчите на милосърдието и сиянията на красотата.

Ако се вдигне воалът зад твоята болест, от която се страхуваш и която мразиш, ще установиш, че зад нея е скрито приятно за теб, дълбоко, красиво и обичано съдържание.

ПЕТИ ЛЕК

Човече, подложен на изпитание чрез болестта, от опита ми през това време напълно и докрай се убедих, че тя е вид Божие благодеяние и Всемилостиво напътствие за част от хората. () Въпреки че не съм достоен за това, през тези осем или девет години някои младежи се обърнаха към мен да се моля за тях, защото ги е сполетяла болест. Забелязах, че който е в такова състояние, той повече мисли и си спомня за отвъдния живот, и не е опиянен от нехайството на младостта, а остава донякъде защитен под мъките и страданията на болестта, и запазва душата си от животинските страсти. Напомнях им, че според мен тези им болести – в рамките на способността им да търпят – са само Божие добротворство и дар от Него, Преславния. Казвах: “Братко, аз не съм против и срещу твоята болест, така че не чувствам състрадание и жалост към теб, за да отправя зов в твоя полза. Опитай се да понасяш търпеливо и да устояваш пред страданието, докато оздравееш и дойдеш на себе си! След като болестта изпълни задачите си, Милосърдният Творец ще те излекува, ако е пожелал.”

Казвах също: “Част от подобните на теб разклащат и дори разрушават вечния си живот заради мнима наслада, продължила около един мимолетен земен час. Така е, защото вървят безразлични в нехайство, произтичащо от изпитанието на здравето, изоставят молитвата, забравят смъртта, пренебрегват Всемогъщия и Превеликия Аллах. А ти виждаш с окото на болестта гроба – неизбежния ти дом – и прозираш оттатък него другите отвъдни жилища. Действията и поведението ти се ръководят от това. Следователно болестта ти е само нещо от рода на здраве за теб, а здравето, на което се радва част от себеподобните ти, е болест.”

ШЕСТИ ЛЕК

Болни човече, който се оплакваш от страданието, моля те да възстановиш в съзнанието си своя отминал живот – да си спомниш за сладките и приятни дни, за мъчителните и ~орчиви времена. Няма съмнение, че ще произнесеш на глас или наум: “Ах!” или “Ох!”, или дълбоко ще въздъхнеш и ще кажеш: “Слава на Аллах и признателност!”, или ще простенеш: “Горко ми! Тежко ми!”

Забележи как при мисълта за болките и бедите, от които преди си страдал, те обзема духовна наслада и сърцето ти се разтуптява с прославата: “Хвала на Аллах и признателност Нему!” Така е, защото изчезването на болката поражда наслада и чувство за облекчение. Когато страданията и нещастията престанат, те засаждат в духа скрита радост. Щом човек помисли за нея, тя излиза от убежището си и потича блаженство и ликуване, което се излива в благодарност и прослава на Аллах.

А състоянията на удоволствие и безметежност, които си преживял, сега те карат да крещиш от болка: “Горко ми! Тежко ми!”. Когато отминат, засаждат в духа ти спотаена и постоянна болка. Спазмите на страданието се надигат отново и отново при най-малката мисъл за отсъствието на насладите и бликват сълзите на тъгата и скръбта.

Непозволеното удоволствие, което човек изпитва за един ден, понякога го кара да вкусва душевна болка цяла година, а болката, изтърпяна през един ден мимолетно боледуване, осигурява насладата на няколко дена възмездие наред с удоволствието на оздравяването.

Докато това е така, помни добре резултата от краткотрайното боледуване, което те мъчи, мисли за лелеяната награда, вложена в протичането му, настойчиво благодари, пренебрегвай оплакванията и си казвай: “Човече, всичко отминава!”

ШЕСТИ ЛЕК (II)

()

Братко, който се разстройваш от болестта, щом се сетиш за вкуса и насладите на земния живот! Ако мирският свят наистина е дълготраен, ако смъртта действително е отстранена от пътя ни, ако отсега нататък ураганите на раздялата и изчезването престанат да бушуват, ако бъдещето, вихрещо събития, спре да носи духовна зима, бих застанал на твоя страна и бих те оплакал за състоянието ти. Но докато земният живот продължава да ни гони оттук (“Хайде, вървете си!”), глух за виковете ни и безразличен към молбите ни за помощ, би трябвало още отсега, преди да ни е натирил и прокудил, да се откажем от любовта и увлечението си по него чрез пробуждащите ни болести и чрез стремежа сърцето и съзнанието ни да се освободят от този свят, преди той да се е освободил от нас.

Да, като ни напомня този прекрасен и дълбок смисъл, болестта ни шепне в най-съкровените и интимни кътчета на душата: “Ти не си създаден от камък и желязо, а от разнообразни материали, комбинирани у теб и напълно пригодни за разпадане, разлагане и разчленяване начаса. Остави самозаблудата, разбери безсилието си, познай своя Творец, вникни във функцията си и научи каква мъдрост и цел са вложени в идването ти на земята.”

И още, докато удоволствията и насладите на земния живот продължават да бъдат нетрайни, особено ако са непозволени, и нещо повече – да пораждат в душата страдание и да навличат грях и престъпление, не плачи, че си ги изгубил, аргументирайки се с болестта, а размишлявай за смисъла на духовното богослужене, което се съдържа в нея, и за отвъдното възмездие, скрито за теб в мъката, и се стреми да получиш това чисто и неподправено блаженство.

СЕДМИ ЛЕК

Болни човече, изгубил дара на здравето, твоето страдание не отнема сладостта на тази Божия благодат. Напротив, болестта ти позволява да вкусиш по-силно щастието да си здрав, да почувстваш колко е приятно изцеляването, да усетиш още повече удоволствието от липсата на оплаквания. Така е, защото всяко нещо губи стойността и въздействието си, когато се запази в едно и също състояние, без да се променя. Радетелите на истината дори приемат като безспорен факта, че “нещата напълно се осъзнават единствено чрез техните противоположности”.

Например ако липсваше мракът, не бихме могли да осъзнаем светлината и да почувстваме нейната сладост. Ако го нямаше студът, не бихме разбрали колко хубава е топлината. Ако не изпитвахме глад, храната не би ни дала приятен вкус и наслада. Ако организмът не страдаше от жажда, утоляването с вода не би ни донесло блаженство. Ако липсваха оплаквания, изцеляването им не би породило радост. Ако нямаше болест, бихме останали безразлични към здравето.

Когато Всемогъщият Творец е поискал човек да почувства многообразните Му добрини и го е накарал да ги усеща и да вкусва различните Му благодеяния, Той го е снабдил с изключително обилие от органи за възприемане на хилядите Му дарове. Тогава би трябвало да изпрати свише и болестите, недъзите и неразположенията, както оказва милост и удостоява със здраве и добро състояние.

Питам те в името на Аллах: “Ако не бе болестта, засегнала главата, ръката или стомаха ти, щеше ли да си способен да усетиш сладостта, скрита в здравето, което е разпростряло сянката си над тези органи? И би ли могъл да вкусиш Божията благодат, въплътена в този дар? Напротив, щеше да забравиш за него вместо да си признателен. Или щеше до глупост несъзнателно да го прахосаш чрез прекомерността на нехайството.”

ОСМИ ЛЕК

Болни човече, който не забравяш отвъдния свят, твоята болест действа като сапун – отмива от теб мръсотията, премахва греховете ти и те пречиства от провиненията. Потвърдено е, че болестите са изкупление за греховете и простъпките. В достоверен хадис се казва: ~Винаги щом мюсюлманин го порази страдание, Аллах снема от него греховете му, както окапват листата на дърво.”

Така е, защото греховете са вечни болести в безсмъртния живот, а на този свят те пораждат духовни болести на сърцето, съвестта и душата. Ако си търпелив и не се оплакваш, чрез своето страдание се избавяш от твърде много нескончаеми болести,

а ако се отвличаш от греховете си, забравяш отвъдния свят и си нехаен към своя Господ, твърдя, че ще те сполети опасна болест – милион пъти по-опасна, по-губителна и по-страшна от сегашните мимолетни временни болести. Бягай от нея и крещи,

защото сърцето, духът и душата ти са изцяло обвързани с всички налични творения в този свят. Тези връзки постоянно се отсичат с мечовете на раздялата и изчезването, което отваря у теб дълбоки рани, особено когато поради липса на знание за отвъдния свят си въобразяваш, че смъртта е окончателно ликвидиране. Раните и уврежданията обикновено те превръщат сякаш в болно тяло, голямо колкото цялата земя.

Това налага преди всичко да потърсиш начини за пълно излекуване и за реално оздравяване на твоя огромен духовен организъм, терзан от безгранични болести и от безчет рани. Не мисля, че ще откриеш изход в друго освен в излекуване на вярата и в прибягване до нейния целебен балсам. И знай, че най-краткият път за достигане на това лечение е надникването през прозорците на безсилието и бедността, които се разтварят, след като физическата болест разкъса завесата на небрежността, и които прерязват човека. Тогава ще стигнеш до знанието за могъществото на Всемогъщия, Владетеля на величието, и за всеобхватното Му милосърдие.

Да, онзи, който няма знание за Аллах, носи на плещите си грижи и беди, необятни като земята и нейното съдържание. А който познава своя Господ, земният му живот се изпълва със светлина и духовна радост. Така той чувства в себе си наличната сила на вярата (всеки според собствената си степен). Да, болката, произтичаща от вторичните физически болести, се разтопява и става на прах под пороя на духовната радост и на сладкото изцеление в резултат на вярата.

ДЕВЕТИ ЛЕК

Болни човече, вярващ в своя Творец, причината да страдаш от болестите, да се страхуваш и да се плашиш от тях произтича от това, че те понякога водят до смърт и гибел. Понеже очите на нехайството виждат смъртта като външно ужасяваща и страховита, болестите, които могат да я причинят, пораждат тревога и безпокойство.

Затова знай първо – и вярвай непоколебимо, – че житейският срок е предопределен и не се променя. Случва се да починат ридаещите над някой в предсмъртен хрип, въпреки че са се радвали на здраве и благополучие, а болните, чието състояние е било тежко и са се намирали в опасност, са оздравявали и са живели дълго след това.

Второ: смъртта не е страшна сама по себе си, както ни изглежда във външния си облик. С вдъхновение от светлината на Свещения Коран в много наши послания доказахме категорично, без да оставим никакво съмнение и колебание, че за вярващия смъртта е демобилизация, приключване на функциите и край на житейските трудности;

освобождаване от робството

– от обучението и тренировката на земното поле за изпитания;

преходна врата за среща с деветдесет и девет процента от любимите хора и от приятелите, отпътували в отвъдния свят;

начин да се влезе в простора на истинската родина и на вечното местопребиваване за несекващо блаженство;

преминаване от земния зандан в градините на Рая;

задължителен момент за получаване на възнаграждението за свършената работа, което щедро и обилно се лее от благодатната съкровищница на Всемилостивия Творец.

Докато същността и реалността на смъртта са такива, на нея не бива да се гледа, сякаш е нещо страшно, а трябва да се смята за благовестие на милосърдието и щастието. При това част от поклонниците на Аллах не се страхуват от смъртта, защото е свирепа и сразяваща, а по причина на желанието си да придобият повече добри дела, които да извършат при удължаване на житейската им функция.

Да, за радетелите на вярата смъртта е вратата на милосърдието, а за радетелите на заблудата е кладенец на вечен мрак.

ДЕСЕТИ ЛЕК

Болни човече, който се тревожиш без причина, ти се безпокоиш от тежките стъпки и от силата на болестта, а това увеличава бремето на страданието ти. Ако искаш да го облекчиш, старай се и полагай усилия да преодолееш тревогата. Тоест мисли за ползите от болестта и за наградата, която предстои да получиш за нея, ускорявай стъпките към оздравяването и изтръгвай от себе си корените на безпокойството, за да изтръгнеш болестта от корените й!

Да, тревогата (нашепванията на сатаната) уголемява и удвоява състоянието ти, защото под стъпките на физическата болест безпокойството поражда в сърцето духовна болест и физическата се задържа, опирайки се на духовната. Ако прогониш тревогата и вълненията, като повериш на Аллах повелята, удовлетвориш се с предопределението от Него и си представяш вложената в страданието мъдрост, физическата болест ще изгуби важно разклонение от корените си, част от нея ще се облекчи и ще изчезне. Когато болестта ти е съпроводена от самовнушения и безпокойства, е възможно в резултат на тревогата една стотна част от тези заблуди да нарасне десет пъти. А с преодоляването на безпокойството действието на болестта отслабва с девет десети.

Когато тревогата е подхранвана от страхове и грижи, това засилва страданието. Болният изпада в положение, при което сякаш обвинява Божията мъдрост, критикува Божието милосърдие и се оплаква от Милостивия си Творец. Затова, противно на намеренията си, той бива подлаган на превъзпитание и получава удари, които засилват страданието му, защото както признателността увеличава благодатните моменти, така и оплакването изостря болестта и бедата.

Впрочем по своята същност и тревогата е болест и лечението й се заключава единствено в осъзнаване на мъдростта, вложена в страданието. Ако разбереш тази мъдрост и ползите от болестите, намажи тревогата си с то- 
зи мехлем, избави се от това и вместо “О, горко 
ми!” кажи: اَل۟حَم۟دُ لِلّٰهِ عَلٰى كُلِّ حَالٍ “Слава на Аллах за всяко състояние!”

ЕДИНАЙСЕТИ ЛЕК

Болни братко, чието търпение се изчерпва, въпреки че болестта ти причинява страдание в момента, в същото време тя те дарява с нематериална сладост, която блика от предходно излекуване, наред с духовно удоволствие, извиращо от наградата за тази болест. Времето от днес нататък, и дори от този час насетне, повече не носи болест. Без съмнение, няма болка без причина. Когато няма болка, няма нито страдание, нито оплакване. Понеже си въобразяваш и представите ти са погрешни, те е обхванало нетърпение.

Ала с отминаването на болестния период ще се разтопи и ще се изличи страданието, изживяно през него, ще се запази само въздаянието за болестта и ще остане сладостта от нейното отшумяване. Би било глупост и дори лудост да си спомняш после за отминалата болест и да страдаш от нея, да изгубиш и да изчерпаш търпението си, когато би трябвало да си весел и доволен за дарената ти радост и блаженство от въздаянието за търпението. Отминалите дни не ще се завърнат повече, а не е ли глупост отсега да ангажираме съзнанието си с мисли за ден, който все още не се е родил, за болест, която все още не ни е сполетяла, и за страдание, което не е започнало да ни мъчи? Подобна самозаблуда в резултат на горчив размисъл и обременяване на съзнанието с жестоко страдание тласкат към изгубване на търпението. То е все едно три типа несъществуващи състояния да се обагрят с цветовете на три степени от реалността. Не е ли това глупост?

Докато времето на болестта, отминала преди настоящия момент, поражда възторг и ликуване, и докато бъдещото време, което предстои да настъпи от днес насетне, все още не се е превърнало в действителност, и болестта липсва, и страданието липсва.

Не разпилявай, братко, наляво и надясно силата да търпиш, дарена ти от Истината (АлХак), преславен е Той и всевишен, а събери цялата си способност да устояваш пред болката, която те е обзела в този миг, изречи: “Многотърпеливи човече!” и твърдо понеси всичко!

ДВАНАЙСЕТИ ЛЕК

Болни човече, който по причина на своето страдание си възпрепятстван да извършваш богослужене и да отправяш зов, и който съжаляваш за подобно лишение, знай, че това е регламентирано в знатен пророчески хадис. () Внего се казва, че и когато е болен, вярващият получава награда за своето богослужене. Болестта не лишава от въздаяние. Ако човек в такова състояние изпълнява религиозните предписания според възможностите си, болестта компенсира за всички пропуснати по тази причина задължения, а когато положението му се влоши, напълно ги замества, щом понася търпеливо, уповава се на Аллах и има намерение да се придържа към законите на вярата.

Hem hastalık insandaki aczini, zaafını ihsas eder. O aczin lisanıyla ve zaafın diliyle halen ve kālen bir dua ettirir. Cenab-ı Hak, insana hadsiz bir acz ve nihayetsiz bir zaaf vermiş tâ ki daimî bir surette dergâh-ı İlahiyeye iltica edip niyaz etsin, dua etsin.

قُل۟ مَا يَع۟بَؤُا بِكُم۟ رَبّٖى لَو۟لَا دُعَٓاؤُكُم۟ yani “Eğer duanız olmazsa ne ehemmiyetiniz var?” âyetin sırrıyla insanın hikmet-i hilkati ve sebeb-i kıymeti olan samimi dua ve niyazın bir sebebi hastalık olduğundan, bu nokta-i nazardan şekva değil, Allah’a şükretmek ve hastalığın açtığı dua musluğunu, âfiyeti kesbetmekle kapamamak gerektir.

On Üçüncü Deva

Ey hastalıktan şekva eden bîçare adam! Hastalık bazılara ehemmiyetli bir definedir, gayet kıymettar bir hediye-i İlahiyedir. Her hasta, kendi hastalığını o neviden tasavvur edebilir.

Madem ecel vakti muayyen değil; Cenab-ı Hak, insanı yeis-i mutlak ve gaflet-i mutlaktan kurtarmak için havf ve reca ortasında ve hem dünya ve hem âhireti muhafaza etmek noktasında tutmak için hikmetiyle eceli gizlemiş. Madem her vakit ecel gelebilir, eğer insanı gaflet içinde yakalasa ebedî hayatına çok zarar verebilir. Hastalık gafleti dağıtır, âhireti düşündürür, ölümü tahattur ettirir, öylece hazırlanır. Bazı öyle bir kazancı olur ki yirmi senede kazanamadığı bir mertebeyi yirmi günde kazanıyor.

Ezcümle: Arkadaşlarımızdan –Allah rahmet etsin– iki genç vardı. Biri İlamalı Sabri, diğeri İslâmköylü Vezirzade Mustafa. Bu iki zat, talebelerim içinde kalemsiz oldukları halde, samimiyette ve iman hizmetinde en ileri safta olduklarını hayretle görüyordum. Hikmetini bilmedim. Vefatlarından sonra anladım ki her ikisinde de ehemmiyetli bir hastalık vardı. O hastalık irşadıyla, sair gafil ve feraizi terk eden gençlere bedel, en mühim bir takva ve en kıymettar bir hizmette ve âhirete nâfi’ bir vaziyette bulundular. İnşâallah iki senelik hastalık zahmeti, milyonlar sene hayat-ı ebediyenin saadetine medar oldu. Ben onların sıhhati için bazı ettiğim duayı, şimdi anlıyorum dünya itibarıyla beddua olmuş. İnşâallah o duam, sıhhat-i uhreviye için kabul olunmuştur.

İşte bu iki zat, benim itikadımca, on senelik bir takva ile elde edilecek bir kazanç kadar bir kâr buldular. Eğer ikisi, bir kısım gençler gibi sıhhat ve gençliğine güvenip gaflet ve sefahete atılsaydılar, ölüm de onları tarassud edip tam günahlarının pislikleri içinde yakalasaydı o nurlar definesi yerine, kabirlerini akrepler ve yılanlar yuvası yapacaklardı.

Madem hastalıkların böyle menfaati var, ondan şekva değil; tevekkül, sabır ile belki şükredip rahmet-i İlahiyeye itimat etmektir.

On Dördüncü Deva

Ey gözüne perde gelen hasta! Eğer ehl-i imanın gözüne gelen perdenin altında nasıl bir nur ve manevî bir göz olduğunu bilsen “Yüz bin şükür Rabb-i Rahîm’ime!” dersin. Bu merhemi izah için bir hâdise söyleyeceğim. Şöyle ki:

Bana sekiz sene kemal-i sadakatle hiç gücendirmeden hizmet eden Barlalı Süleyman’ın halasının, bir vakit gözü kapandı. O saliha kadın, bana karşı haddimden yüz derece fazla hüsn-ü zan ederek “Gözümün açılması için dua et.” diyerek, cami kapısında beni yakaladı. Ben de o mübarek ve meczube kadının salahatini duama şefaatçi yapıp “Yâ Rabbî, onun salahati hürmetine onun gözünü aç.” diye yalvardım. İkinci gün Burdurlu bir göz hekimi geldi, gözünü açtı. Kırk gün sonra yine gözü kapandı. Ben çok müteessir oldum, çok dua ettim. İnşâallah o dua, âhireti için kabul olmuştur. Yoksa benim o duam, onun hakkında gayet yanlış bir beddua olurdu. Çünkü eceli kırk gün kalmıştı. Kırk gün sonra –Allah rahmet etsin– vefat eyledi.

İşte o merhume, kırk gün Barla’nın hazînane bağlarına rikkatli ihtiyarlık gözüyle bakmasına bedel; kabrinde, cennet bağlarını kırk bin günlerde seyredeceğini kazandı. Çünkü imanı kuvvetli, salahati şiddetli idi.

Evet bir mü’min, gözüne perde çekilse ve gözü kapalı kabre girse, derecesine göre, ehl-i kuburdan çok ziyade o âlem-i nuru temaşa edebilir. Bu dünyada nasıl çok şeyleri biz görüyoruz, kör olan mü’minler görmüyorlar. Kabirde o körler, iman ile gitmiş ise o derece ehl-i kuburdan ziyade görür. En uzak gösteren dürbünlerle bakar nevinde, kabrinde derecesine göre cennet bağlarını sinema gibi görüp temaşa ederler.

İşte böyle gayet nurlu ve toprak altında iken göklerin üstündeki cenneti görecek ve seyredecek bir gözü, bu gözündeki perde altında şükür ile sabır ile bulabilirsin. İşte o perdeyi senin gözünden kaldıracak, o gözle seni baktıracak göz hekimi, Kur’an-ı Hakîm’dir.

On Beşinci Deva

Ey âh ü enîn eden hasta! Hastalığın suretine bakıp âh eyleme! Manasına bak oh de! Eğer hastalığın manası güzel bir şey olmasa idi, Hâlık-ı Rahîm en sevdiği ibadına hastalıkları vermezdi. Halbuki hadîs-i sahihte vardır ki اَشَدُّ النَّاسِ بَلَاءً اَل۟اَن۟بِيَاءُ ثُمَّ ال۟اَو۟لِيَاءُ اَل۟اَم۟ثَلُ فَال۟اَم۟ثَلُ – اَو۟ كَمَا قَالَ – yani “En ziyade musibet ve meşakkate giriftar olanlar, insanların en iyisi, en kâmilleridirler.” Başta Hazret-i Eyyüb aleyhisselâm, enbiyalar sonra evliyalar ve sonra ehl-i salahat çektikleri hastalıklara birer ibadet-i hâlisa, birer hediye-i Rahmaniye nazarıyla bakmışlar; sabır içinde şükretmişler. Hâlık-ı Rahîm’in rahmetinden gelen bir ameliyat-ı cerrahiye nevinden görmüşler.

Sen ey âh u fîzar eden hasta! Bu nurani kafileye iltihak etmek istersen sabır içinde şükret. Yoksa şekva etsen onlar seni kafilelerine almayacaklar. Ehl-i gafletin çukurlarına düşersin! Karanlıklı bir yolda gideceksin.

Evet, hastalıkların bir kısmı var ki eğer ölümle neticelense manevî şehit hükmünde şehadet gibi bir velayet derecesine sebebiyet verir. Ezcümle: Çocuk doğurmaktan gelen hastalıklar (Hâşiye) ve karın sancısıyla, gark ve hark ve taun ile vefat eden, şehid-i manevî olduğu gibi çok mübarek hastalıklar var ki velayet derecesini ölümle kazandırır.

Hem hastalık, dünya aşkını ve alâkasını hafifleştirdiğinden vefat ile dünyadan, ehl-i dünya için gayet elîm ve acı olan müfarakatı tahfif eder; bazen de sevdirir.

On Altıncı Deva

Ey sıkıntıdan şekva eden hasta! Hastalık, hayat-ı içtimaiye-i insaniyede en mühim ve gayet güzel olan hürmet ve merhameti telkin eder. Çünkü insanı vahşete ve merhametsizliğe sevk eden istiğnadan kurtarıyor.

Çünkü اِنَّ ال۟اِن۟سَانَ لَيَط۟غٰى ۝ اَن۟ رَاٰهُ اس۟تَغ۟نٰى sırrıyla, sıhhat ve âfiyetten gelen istiğnada bulunan bir nefs-i emmare, şâyan-ı hürmet çok uhuvvetlere karşı hürmeti hissetmez. Ve şâyan-ı merhamet ve şefkat olan musibetzedelere ve hastalıklılara merhameti duymaz.

Ne vakit hasta olsa o hastalıkta aczini ve fakrını anlar, lâyık-ı hürmet olan ihvanlarına ihtiram eder. Ziyaretine gelen veya ona yardım eden mü’min kardeşlerine karşı hürmeti hisseder. Ve rikkat-i cinsiyeden gelen şefkat-i insaniye ve en mühim bir haslet-i İslâmiye olan musibetzedelere karşı merhameti hissedip, onları nefsine kıyas ederek, onlara tam manasıyla acır, şefkat eder, elinden gelse muavenet eder, hiç olmazsa dua eder, hiç olmazsa şer’an sünnet olan keyfini sormak için ziyaretine gider, sevap kazanır.

On Yedinci Deva

Ey hastalık vasıtasıyla hayrat yapamamaktan şekva eden hasta! Şükret, hayratın en hâlisinin kapısını sana açan, hastalıktır. Hastalık mütemadiyen hastaya ve lillah için hastaya bakıcılara sevap kazandırmakla beraber, duanın makbuliyetine en mühim bir vesiledir.

Evet, hastalara bakmak ehl-i iman için mühim sevabı vardır. Hastaların keyfini sormak fakat hastayı sıkmamak şartıyla ziyaret etmek, sünnet-i seniyedir; keffaretü’z-zünub olur. Hadîste vardır ki: “Hastaların duasını alınız, onların duası makbuldür.” Bâhusus hasta, akrabadan olsa hususan peder ve valide olsa onlara hizmet mühim bir ibadettir, mühim bir sevaptır. Hastaların kalbini hoşnut etmek, teselli vermek, mühim bir sadaka hükmüne geçer.

Bahtiyardır o evlat ki peder ve validesinin hastalık zamanında, onların seriü’t-teessür olan kalplerini memnun edip hayır dualarını alır. Evet, hayat-ı içtimaiyede en muhterem bir hakikat olan peder ve validesinin şefkatlerine mukabil, hastalıkları zamanında kemal-i hürmet ve şefkat-i ferzendane ile mukabele eden o iyi evladın vaziyetini ve insaniyetin ulviyetini gösteren o vefadar levhaya karşı, hattâ melâikeler dahi “Mâşâallah, bârekellah” deyip alkışlıyorlar.

Evet hastalık zamanında, hastalık elemini hiçe indirecek gayet hoş ve ferahlı, etrafında tezahür eden şefkatlerden ve acımak ve merhametlerden gelen lezzetler var.

Hastanın duasının makbuliyeti, ehemmiyetli bir meseledir. Ben otuz kırk seneden beri, bendeki kulunç denilen bir hastalıktan şifa için dua ederdim. Ben anladım ki hastalık dua için verilmiş. Dua ile duayı, yani dua kendi kendini kaldırmadığından anladım ki duanın neticesi uhrevîdir (Hâşiye) kendisi de bir nevi ibadettir ve hastalık ile aczini anlayıp dergâh-ı İlahiyeye iltica eder. Onun için otuz senedir şifa duasını ettiğim halde, duam zâhirî kabul olmadığından duayı terk etmek kalbime gelmedi.

Zira hastalık, duanın vaktidir; şifa, duanın neticesi değil. Belki Cenab-ı Hakîm-i Rahîm şifa verse fazlından verir.

Hem dua, istediğimiz tarzda kabul olmazsa makbul olmadı denilmez. Hâlık-ı Hakîm daha iyi biliyor, menfaatimize hayırlı ne ise onu verir. Bazen dünyaya ait dualarımızı, menfaatimiz için âhiretimize çevirir, öyle kabul eder. Her ne ise…

Hastalık sırrıyla hulusiyet kazanan, hususan zaaf ve aczden ve tezellül ve ihtiyaçtan gelen bir dua, kabule çok yakındır. Hastalık böyle hâlis bir duanın medarıdır. Hem dindar olan hasta hem hastaya bakan mü’minler de bu duadan istifade etmelidirler.

On Sekizinci Deva

Ey şükrü bırakıp şekvaya giren hasta! Şekva, bir haktan gelir. Senin bir hakkın zayi olmamış ki şekva ediyorsun. Belki senin üstünde hak olan çok şükürler var, yapmadın. Cenab-ı Hakk’ın hakkını vermeden haksız bir surette hak istiyorsun gibi şekva ediyorsun. Sen, kendinden yukarı mertebelerdeki sıhhatli olanlara bakıp şekva edemezsin. Belki sen, kendinden sıhhat noktasında aşağı derecelerde bulunan bîçare hastalara bakıp şükretmekle mükellefsin. Senin elin kırık ise kesilmiş ellere bak! Bir gözün yoksa iki gözü de olmayan âmâlara bak! Allah’a şükret.

Evet, nimette kendinden yukarıya bakıp şekva etmeye hiç kimsenin hakkı yoktur. Ve musibette herkesin hakkı, kendinden musibet noktasında daha yukarı olanlara bakmaktır ki şükretsin. Bu sır bazı risalelerde bir temsil ile izah edilmiş. İcmali şudur ki:

Bir zat, bir bîçareyi, bir minarenin başına çıkarıyor. Minarenin her basamağında ayrı ayrı birer ihsan, birer hediye veriyor. Tam minarenin başında da en büyük bir hediyeyi veriyor. O mütenevvi hediyelere karşı ondan teşekkür ve minnettarlık istediği halde; o hırçın adam, bütün o basamaklarda gördüğü hediyeleri unutup veyahut hiçe sayıp şükretmeyerek yukarıya bakar. Keşke bu minare daha uzun olsaydı, daha yukarıya çıksaydım; ne için o dağ gibi veyahut öteki minare gibi çok yüksek değil deyip şekvaya başlarsa ne kadar bir küfran-ı nimettir, bir haksızlıktır.

Öyle de bir insan hiçlikten vücuda gelip, taş olmayarak, ağaç olmayıp, hayvan kalmayarak, insan olup, Müslüman olarak, çok zaman sıhhat ve âfiyet görüp, yüksek bir derece-i nimet kazandığı halde, bazı arızalarla, sıhhat ve âfiyet gibi bazı nimetlere lâyık olmadığı veya sû-i ihtiyarıyla veya sû-i istimaliyle elinden kaçırdığı veyahut eli yetişmediği için şekva etmek, sabırsızlık göstermek “Aman ne yaptım, böyle başıma geldi?” diye rububiyet-i İlahiyeyi tenkit etmek gibi bir halet; maddî hastalıktan daha musibetli, manevî bir hastalıktır. Kırılmış el ile dövüşmek gibi şikâyetiyle hastalığını ziyadeleştirir.

Âkıl odur ki لِكُلِّ مُصٖيبَةٍ اِنَّا لِلّٰهِ وَاِنَّٓا اِلَي۟هِ رَاجِعُونَ sırrıyla teslim olup sabretsin; tâ o hastalık, vazifesini bitirsin gitsin.

On Dokuzuncu Deva

Cemil-i Zülcelal’in bütün isimleri esmaü’l-hüsna tabir-i Samedanîsiyle gösteriyor ki güzeldirler. Mevcudat içinde en latîf, en güzel, en câmi’ âyine-i samediyet de hayattır. Güzelin âyinesi güzeldir. Güzelin mehasinlerini gösteren âyine güzelleşir. O âyinenin başına o güzelden ne gelse, güzel olduğu gibi; hayatın başına dahi ne gelse, hakikat noktasında güzeldir. Çünkü güzel olan o esmaü’l-hüsnanın güzel nakışlarını gösterir.

Hayat, daima sıhhat ve âfiyette yeknesak gitse, nâkıs bir âyine olur. Belki bir cihette adem ve yokluğu ve hiçliği ihsas edip sıkıntı verir. Hayatın kıymetini tenzil eder. Ömrün lezzetini sıkıntıya kalbeder. Çabuk vaktimi geçireceğim diye sıkıntıdan ya sefahete ya eğlenceye atılır. Hapis müddeti gibi kıymettar ömrüne adâvet edip, çabuk öldürüp geçirmek istiyor.

Fakat tahavvülde ve harekette ve ayrı ayrı tavırlar içinde yuvarlanmakta olan bir hayat, kıymetini ihsas ediyor, ömrün ehemmiyetini ve lezzetini bildiriyor. Meşakkatte ve musibette dahi olsa ömrün geçmesini istemiyor. “Aman güneş batmadı, ya gece bitmedi.” diye sıkıntısından of! of! etmiyor.

Evet gayet zengin ve işsiz, istirahat döşeğinde her şeyi mükemmel bir efendiden sor “Ne haldesin?” Elbette “Aman vakit geçmiyor, gel bir şeşbeş oynayalım.” veyahut “Vakti geçirmek için bir eğlence bulalım.” gibi müteellimane sözleri ondan işiteceksin veyahut tûl-i emelden gelen “Bu şeyim eksik, keşke şu işi yapsaydım.” gibi şekvaları işiteceksin.

Sen bir musibetzede veya işçi ve meşakkatli bir halde olan bir fakirden sor “Ne haldesin?” Aklı başında ise diyecek ki “Şükürler olsun Rabb’ime, iyiyim, çalışıyorum. Keşke çabuk güneş gitmeseydi, bu işi de bitirseydim. Vakit çabuk geçiyor, ömür durmuyor gidiyor. Vakıâ zahmet çekiyorum fakat bu da geçer, her şey böyle çabuk geçiyor.” diye manen ömür ne kadar kıymettar olduğunu, geçmesindeki teessüfle bildiriyor.

Demek, meşakkat ve çalışmakla, ömrün lezzetini ve hayatın kıymetini anlıyor. İstirahat ve sıhhat ise ömrü acılaştırıyor ki geçmesini arzu ediyor.

Ey hasta kardeş! Bil ki başka risalelerde tafsilatıyla kat’î bir surette ispat edildiği gibi; musibetlerin, şerlerin, hattâ günahların aslı ve mâyesi ademdir. Adem ise şerdir, karanlıktır. Yeknesak istirahat, sükût, sükûnet, tevakkuf gibi haletler ademe, hiçliğe yakınlığı içindir ki ademdeki karanlığı ihsas edip sıkıntı veriyor. Hareket ve tahavvül ise vücuddur, vücudu ihsas eder. Vücud ise hâlis hayırdır, nurdur.

Madem hakikat budur; sendeki hastalık, kıymettar hayatı safileştirmek, kuvvetleştirmek, terakki ettirmek ve vücudundaki sair cihazat-ı insaniyeyi o hastalıklı uzvun etrafına muavenettarane müteveccih etmek ve Sâni’-i Hakîm’in ayrı ayrı isimlerinin nakışlarını göstermek gibi çok vazifeler için o hastalık senin vücuduna misafir olarak gönderilmiştir. İnşâallah çabuk vazifesini bitirir gider. Ve âfiyete der ki sen gel, benim yerimde daimî kal, vazifeni gör, bu hane senindir, âfiyetle kal.

Yirminci Deva

Ey derdine derman arayan hasta! Hastalık iki kısımdır. Bir kısmı hakiki, bir kısmı vehmîdir. Hakiki kısmı ise Şâfî-i Hakîm-i Zülcelal, küre-i arz olan eczahane-i kübrasında, her derde bir deva istif etmiş. O devalar ise dertleri isterler. Her derde bir derman halk etmiştir. Tedavi için ilaçları almak, istimal etmek meşrudur. Fakat tesiri ve şifayı, Ce­nab-ı Hak’tan bilmek gerektir. Dermanı o verdiği gibi şifayı da o veriyor.

Hâzık mütedeyyin hekimlerin tavsiyelerini tutmak, ehemmiyetli bir ilaçtır. Çünkü ekser hastalıklar sû-i istimalattan, perhizsizlikten ve israftan ve hatîattan ve sefahetten ve dikkatsizlikten geliyor. Mütedeyyin hekim, elbette meşru bir dairede nasihat eder ve vesayada bulunur. Sû-i istimalattan, israfattan men’eder, teselli verir. Hasta o vesaya ve o teselliye itimat edip hastalığı hafifleşir, sıkıntı yerinde bir ferahlık verir.

Amma vehmî hastalık kısmı ise onun en müessir ilacı, ehemmiyet vermemektir. Ehemmiyet verdikçe o büyür, şişer. Ehemmiyet vermezse küçülür, dağılır. Nasıl ki arılara iliştikçe insanın başına üşüşürler, aldırmazsan dağılır. Hem karanlıkta gözüne sallanan bir ipten gelen bir hayale ehemmiyet verdikçe büyür. Hattâ bazen onu divane gibi kaçırır. Ehemmiyet vermezse âdi bir ipin yılan olmadığını görür, başındaki telaşına güler.

Bu vehmî hastalık çok devam etse hakikate inkılab eder. Vehham ve asabî insanlarda fena bir hastalıktır. Habbeyi kubbe yapar; kuvve-i maneviyesi kırılır. Hususan merhametsiz yarım hekimlere veyahut insafsız doktorlara rast gelse, evhamını daha ziyade tahrik eder. Zengin ise malı gider, yoksa ya aklı gider veya sıhhati gider.

Yirmi Birinci Deva

Ey hasta kardeş! Senin hastalığında maddî elem var fakat o maddî elemin tesirini izale edecek ehemmiyetli bir manevî lezzet seni ihata ediyor. Çünkü peder ve validen ve akraban varsa, çoktan beri unuttuğun gayet lezzetli o eski şefkatleri senin etrafında yeniden uyanıp çocukluk zamanında gördüğün o şirin nazarları yine görmekle beraber; çok gizli perdeli kalan etrafındaki dostluklar, hastalığın cazibesiyle yine sana karşı muhabbettarane baktıklarından elbette onlara karşı senin bu maddî elemin pek ucuz düşer.

Hem sen müftehirane hizmet ettiğin ve iltifatlarını kazanmasına çalıştığın zatlar, hastalığın hükmüyle sana merhametkârane hizmetkârlık ettiklerinden, efendilerine efendi oldun. Hem insanlardaki rikkat-i cinsiyeyi ve şefkat-i neviyeyi kendine celbettiğinden, hiçten çok yardımcı ahbap ve şefkatli dost buldun. Hem çok meşakkatli hizmetlerden paydos emrini yine hastalıktan aldın, istirahat ediyorsun.

Elbette senin cüz’î elemin, bu manevî lezzetlere karşı seni şekvaya değil, teşekküre sevk etmelidir.

Yirmi İkinci Deva

Ey nüzul gibi ağır hastalıklara müptela olan kardeş! Evvela sana müjde ediyorum ki mü’min için nüzul mübarek sayılıyor. Bunu çoktan ehl-i velayetten işitiyordum. Sırrını bilmezdim. Bir sırrı şöyle kalbime geliyor ki:

Ehlullah, Cenab-ı Hakk’a vâsıl olmak ve dünyanın azîm manevî tehlikelerinden kurtulmak ve saadet-i ebediyeyi temin etmek için iki esası ihtiyaren takip etmişler:

Birisi: Rabıta-i mevttir. Yani dünya fâni olduğu gibi kendisi de içinde vazifedar fâni bir misafir olduğunu düşünmekle, hayat-ı ebediyesine o suretle çalışmışlar.

İkincisi: Nefs-i emmarenin ve kör hissiyatın tehlikelerinden kurtulmak için çileler ile riyazetlerle nefs-i emmarenin öldürülmesine çalışmışlar.

Sizler ey yarı vücudunun sıhhatini kaybeden kardeş! Sen ihtiyarsız kısa ve kolay ve sebeb-i saadet olan iki esas sana verilmiş ki daima senin vücudunun vaziyeti, dünyanın zevalini ve insanın fâni olduğunu ihtar ediyor. Daha dünya seni boğamıyor, gaflet senin gözünü kapayamıyor. Ve yarım insan vaziyetinde bir zata, nefs-i emmare elbette hevesat-ı rezile ile ve nefsanî müştehiyat ile onu aldatamaz, çabuk o nefsin belasından kurtulur.

İşte mü’min sırr-ı iman ile ve teslimiyet ve tevekkül ile o ağır nüzul gibi hastalıktan az bir zamanda, ehl-i velayetin çileleri gibi istifade edebilir. O vakit o ağır hastalık çok ucuz düşer.

Yirmi Üçüncü Deva

Ey kimsesiz, garib, bîçare hasta! Hastalığınla beraber kimsesizlik ve gurbet, sana karşı en katı kalpleri rikkate getirirse ve nazar-ı şefkati celbederse; acaba Kur’an’ın bütün surelerinin başlarında kendini Rahmanu’r-Rahîm sıfatıyla bize takdim eden ve bir lem’a-i şefkatiyle umum yavrulara karşı umum valideleri, o hârika şefkatiyle terbiye ettiren ve her baharda bir cilve-i rahmetiyle zemin yüzünü nimetlerle dolduran ve ebedî bir hayattaki cennet, bütün mehasiniyle bir cilve-i rahmeti olan senin Hâlık-ı Rahîm’ine iman ile intisabın ve onu tanıyıp hastalığın lisan-ı acziyle niyazın, elbette senin bu gurbetteki kimsesizlik hastalığın, her şeye bedel onun nazar-ı rahmetini sana celbeder. Madem o var, sana bakar, sana her şey var. Asıl gurbette, kimsesizlikte kalan odur ki iman ve teslimiyetle ona intisap etmesin veya intisabına ehemmiyet vermesin.

Yirmi Dördüncü Deva

Ey masum hasta çocuklara ve masum çocuklar hükmünde olan ihtiyarlara hizmet eden hasta bakıcılar! Sizin önünüzde mühim bir ticaret-i uhreviye var. Şevk ve gayret ile o ticareti kazanınız.

Masum çocukların hastalıklarını, o nazik vücudlara bir idman, bir riyazet ve ileride dünyanın dağdağalarına mukavemet verdirmek için bir şırınga ve bir terbiye-i Rabbaniye gibi çocuğun hayat-ı dünyeviyesine ait çok hikmetlerle beraber ve hayat-ı ruhiyesine ve tasaffi-i hayatına medar olacak büyüklerdeki keffaretü’z-zünub yerine, manevî ve ileride veyahut âhirette terakkiyat-ı maneviyesine medar şırıngalar nevindeki hastalıklardan gelen sevap, peder ve validelerinin defter-i a’maline, bilhassa sırr-ı şefkatle çocuğun sıhhatini kendi sıhhatine tercih eden validesinin sahife-i hasenatına girdiği, ehl-i hakikatçe sabittir.

İhtiyarlara bakmak ise hem azîm sevap almakla beraber, o ihtiyarların ve bilhassa peder ve valide ise dualarını almak ve kalplerini hoşnut etmek ve vefakârane hizmet etmek hem bu dünyadaki saadete hem âhiretin saadetine medar olduğu rivayat-ı sahiha ile ve çok vukuat-ı tarihiye ile sabittir. İhtiyar peder ve validesine tam itaat eden bahtiyar bir veled, evladından aynı vaziyeti gördüğü gibi; bedbaht bir veled eğer ebeveynini rencide etse azab-ı uhrevîden başka, dünyada çok felaketlerle cezasını gördüğü, çok vukuatla sabittir.

Evet ihtiyarlara, masumlara, yalnız akrabasına bakmak değil belki ehl-i iman (madem sırr-ı imanla uhuvvet-i hakikiye var) onlara rast gelse, muhterem hasta ihtiyar ona muhtaç olsa ruh u canla ona hizmet etmek İslâmiyet’in muktezasıdır.

Yirmi Beşinci Deva

Ey hasta kardeşler! Siz gayet nâfi’ ve her derde deva ve hakiki lezzetli kudsî bir tiryak isterseniz imanınızı inkişaf ettiriniz. Yani tövbe ve istiğfar ile ve namaz ve ubudiyetle, o tiryak-ı kudsî olan imanı ve imandan gelen ilacı istimal ediniz.

Evet, dünyaya muhabbet ve alâka yüzünden güya âdeta ehl-i gafletin dünya gibi büyük, hasta, manevî bir vücudu vardır. İman ise o dünya gibi zeval ve firak darbelerine, yara ve bere içinde olan o manevî vücuduna birden şifa verip, yaralardan kurtarıp, hakiki şifa verdiğini pek çok risalelerde kat’î ispat etmişiz. Başınızı ağrıtmamak için kısa kesiyorum.

İman ilacı ise feraizi mümkün oldukça yerine getirmekle tesirini gösteriyor. Gaflet ve sefahet ve hevesat-ı nefsaniye ve lehviyat-ı gayr-ı meşrua, o tiryakın tesirini men’eder. Hastalık madem gafleti kaldırıyor, iştihayı kesiyor, gayr-ı meşru keyiflere gitmeye mani oluyor; ondan istifade ediniz. Hakiki imanın kudsî ilaçlarından ve nurlarından tövbe ve istiğfar ile dua ve niyaz ile istimal ediniz.

Cenab-ı Hak sizlere şifa versin, hastalıklarınızı keffaretü’z-zünub yapsın, âmin âmin âmin!

اَل۟حَم۟دُ لِلّٰهِ الَّذٖى هَدٰينَا لِهٰذَا وَمَا كُنَّا لِنَه۟تَدِىَ لَو۟لَٓا اَن۟ هَدٰينَا اللّٰهُ لَقَد۟ جَٓاءَت۟ رُسُلُ رَبِّنَا بِال۟حَقِّ

سُب۟حَانَكَ لَا عِل۟مَ لَنَٓا اِلَّا مَا عَلَّم۟تَنَٓا اِنَّكَ اَن۟تَ ال۟عَلٖيمُ ال۟حَكٖيمُ

اَللّٰهُمَّ صَلِّ عَلٰى سَيِّدِنَا مُحَمَّدٍ طِبِّ ال۟قُلُوبِ وَ دَوَائِهَا وَ عَافِيَةِ ال۟اَب۟دَانِ وَ شِفَائِهَا وَ نُورِ ال۟اَب۟صَارِ وَ ضِيَائِهَا وَ عَلٰى اٰلِهٖ وَ صَح۟بِهٖ وَ سَلِّم۟

وَهُوَ لِكُلِّ دَاءٍ دَوَاءٌ

Meali: “Bu kitap her derde dermandır.”

Tevafukat-ı latîfedendir ki Re’fet Bey’in birinci tesvidden gayet süratle yazdığı nüsha ile beraber, Hüsrev’in yazdığı diğer bir nüshada, ihtiyarsız hiç düşünmeden satır başlarında gelen elifleri saydık; aynen bu وَهُوَ لِكُلِّ دَاءٍ دَوَاءٌ cümlesine tevafuk ediyor. (Hâşiye) Hem bu risalenin müellifinin Said ismine, bir tek fark ile yine tevafuk ediyor. (Hâşiye) Yalnız risalenin unvanına ait yazıdaki bir elif hesaba dâhil edilmemiştir.

Cây-ı hayrettir ki Süleyman Rüşdü’nün yazdığı nüsha, hiç elif hatıra gelmeden ve düşünmeden, yüz on dört elif, yüz on dört şifa-yı kudsiyeyi tazammun eden yüz on dört suver-i Kur’aniyenin adedine tevafukla beraber وَهُوَ لِكُلِّ دَاءٍ دَوَاءٌ şeddeli lâm bir sayılmak cihetiyle yüz on dört harfine tam tamına tevafuk ediyor.

Yirmi Beşinci Lem’a’nın Zeyli

On Yedinci Mektup olup Mektubat mecmuasına idhal edildiğinden buraya dercedilmedi.

---

Yirmi Dördüncü Lem'a ⇐ Lem'alar | ⇒ Yirmi Altıncı Lem'a

---