Втори Проблясък

بِسْمِ اللّٰهِ الرَّحْمٰنِ الرَّح۪يمِ

اِذ۟ نَادٰى رَبَّهُٓ اَنّٖى مَسَّنِىَ الضُّرُّ وَاَن۟تَ اَر۟حَمُ الرَّاحِمٖينَ

“И (спомени) Айюб, който призова своя Господ: “Засегна ме беда, а Ти си Най-милосърдният от милосърдните.” (21: 83)

Горната прекрасна съкровена молитва, отправена от нашия предтеча Айюб, мир нему, който стои начело на търпеливите, е с изпитан ефект и силно въздействие. Затова трябва да се озарим със светлината на споменатото знамение, като изричаме в съкровените си молитви:

رَبِّ اِنّٖى مَسَّنِىَ الضُّرُّ وَاَن۟تَ اَر۟حَمُ الرَّاحِمٖينَ

“Господи, засегна ме беда, а Ти си Най-милосърдният от милосърднте.”

Накратко ще обобщим известната история на Айюб, мир нему.

Той дълго време понасял търпеливо нелечима болест. Раните и язвите му покрили цялото тяло, но той останал твърд и продължил да се надява на огромна награда и да моли за нея Върховния, Всемогъщия. Когато червеите, прояждащи раните му, стигнали до езика и сърцето му – органите за споменаване и опознаване на Аллах, той се обърнал смирено към прещедрия си Господ със следната нежна молитва:

اِنّٖى مَسَّنِىَ الضُّرُّ وَاَن۟تَ اَر۟حَمُ الرَّاحِمٖينَ

“Засегна ме беда, а Ти си Най-милосърдният от милосърдните.” Страхувал се това да не накърни богослуженето му, а не просто защото търсел покой. Върховния, Всемогъщия откликнал на тази искрена умна молитва по чудотворен и свръхестествен начин, като премахнал болестта му, напълно възстановил здравето му и щедро го обсипал с даровете на всеобхватното Си милосърдие.

В този Втори проблясък се съдържат пет прекрасни положения.

Първо положение

В сравнение с външните рани, сполетели Айюб, мир нему, нас ни мъчат и вътрешни болести, и духовни страдания, и сърдечни пороци. Жертви сме на всичко това и ако някой може да ни преобърне отвътре навън и отвън навътре, ще стане ясно, че сме обременени с тежки рани и язви и ще проличат много повече увреждания и пороци, отколкото външните рани на Айюб, мир нему. Така е, защото всеки придобит от нас грях и всяко проникнало в съзнанието ни съмнение отварят дълбоки рани в сърцата ни и пораждат кървави язви в духа ни. И нещо повече, раните на Айюб, мир нему, са подлагали на опасност краткия му земен живот, докато нашите духовни рани подлагат на опасност безпределния ни отвъден живот. Следователно ние се нуждаем много и много пъти повече, отколкото Айюб, мир нему, от неговата благородна молитва.

Както червеите, породени от раните му, са поразили сърцето и езика му, така и съблазните и съмненията – опазил Аллах!, – породени от раните ни в резултат на извършените от нас грехове, поразяват отвътре сърцето – местоположението на вярата. Те я разколебават и прояждат сърцето. Засягат и езика – говорителя на вярата, като му отнемат сладостта на споменаването на Аллах и духовното блаженство, и не престават да го отдалечават от това, докато го накарат да замлъкне напълно.

Да, грехът прониква дълбоко в сърцето и пуска корените си в недрата му. Той не спира да набива в него черни точки, докато успее да затъмни светлината на вярата и да го удави в мрак – опустошено, грубо и жестоко.

Във всеки грях и всяко провинение се съдържа път, който води към неверието, и ако не бъде веднага премахнат чрез молба за опрощение, той се превръща в духовен червей и дори в духовна змия, която хапе и терзае сърцето.

Нека обясним това със следния пример. Някой извършва тайно срамен грях и много се притеснява другите да не научат за него. Тогава съществуването на ангелите и на духовния живот го обременява и иска да го отхвърли, дори при наличието на незначително основание за това.

И друг пример. Някой сторва голям грях, за който се отсъжда мъчение в Пъкъла. Винаги щом чуе предупреждение за Ада и неговите ужаси, той иска от все сърце Адът да не съществува и дори елементарно основание или незначително съмнение пораждат у извършителя на греха смелост да отрече Пъкъла, освен ако не се е защитил от него чрез молба за опрощение.

И трети пример. Някой не изпълнява религиозните си задължения и не ги отслужва както трябва. Той изживява болезнено и най-малкото предупреждение от страна на дребния си началник, че се е забавил да изпълни единствена незначителна задача. А когато проявява леност при изпълнението на религиозните си задължения след многократно повтаряни заповеди от великия Аллах, това буди у него силно притеснение и угнетява духа му, което го води до желанието тихомълком да си каже: “Да не бе повелявал да Му се служи!” А подобно желание го кара да отхвърля божествеността на Преславния и дори да изпитва към Него враждебност. При възникването и на най-малкото съмнение в сърцето му относно съществуването на Преславния той се устремява към него, сякаш е категоричен аргумент, и тогава пред такъв човек се разтваря голямата врата на явната гибел и загуба. Но този злощастник не осъзнава, че със своето отрицание се е превърнал в мишена на милион пъти по-ужасна и по-страшна тегоба в сравнение с онази, която е изпитвал при своето нежелание за богослужене. Той прилича на някой, който бяга от ухапване на комар, за да попадне на змия.

Нека в светлината на тези три примера бъде разбрана тайната на следното коранично знамение:

بَل۟ رَانَ عَلٰى قُلُوبِهِم۟

“Ала не! Сърцата им с ръжда покрива онова, което са придобили.” (83: 14)

Второ положение

Както бе разяснено в Двайсет и шесто слово, посветено на темата за съдбата, човек няма право да се оплаква от бедите и болестите по три причини.

Първа причина

Аллах Преславния е отредил дрехата на битието, в която е облякъл човека, да бъде доказателство за Неговото неповторимо майсторство. Той го е сътворил като “модел”, върху който да скроява тази дреха, да я сменява, скъсява и префасонира, разяснявайки така различните проявления на Най-прекрасните Си имена. И както името Лечителя (Аш-Шафи) изисква наличието на болест, така и името Хранеиуия (Ар-Разик) предполага съществуването на глад.

Преславния е Владетеля на владението и Той се разпорежда в него както желае.

Втора причина

Животът се характеризира с беди и тегоби. Той се пречиства чрез болестите и нещастията, открива чрез тях съвършенството и се засилва, издига се и се извисява, дава плодове и резултати, постепенно получава пълнота, постига вложената в него цел и изпълнява своята задача. Монотонният живот, който протича в едно русло и преминава в постелята на покоя, е по-близо до небитието (чистото зло), отколкото до битието (чистото благо), и дори води към нищото.

Трета причина

Земният дом е само поле за проверка и изпитание. То е дом за работа и място за богослужене, а не място за наслади и удоволствия, нито място за награди и въздаяния.

Докато земният живот носи такъв характер, болестите и тегобите с изключение на онези, които накърняват вярата, и при условие да се понасят търпеливо, твърде много хармонират на подобна реалност и дори напълно съвпадат с това богослужене. Те дават сила за работа и укрепват богослуженето. Затова не трябва да се оплакваме от тях, а да благодарим на Аллах, защото те превръщат всеки час от живота на пострадалия в цял ден богослужене.

Да, богослуженето се състои от две части: такова, което се извършва чрез телесните органи, и такова чрез сърцето. Първата е известна на всички. Що се отнася до втората, то бедите, загубите и болестите карат потърпевшите да чувстват своята слабост и немощ и да прибягват до милосърдния си Господ, да се обръщат към Него и да Го търсят, с което извършват чисто и искрено богослужене, непримесено с никакво лицемерие. Ако сполетеният от тегобите ги понася търпеливо, размишлява за своето въздаяние при Аллах и за прекрасната си награда, както и ако е признателен за тях на своя Господ, тогава всеки час (а при някои – всяка минута) от часовете на живота му се превръща в ден богослужене и твърде краткият му житейски срок се удължава неимоверно много.

Бях силно разтревожен за състоянието на един от братята си в отвъдния живот – Хафиз Ахмед Мухаджир(), който бе сполетян от опасна болест. В сърцето ми хрумна следното: “Благовествай го! Поздрави го! Всяка минута от живота му протича, сякаш е ден богослужене.” Той наистина благодареше на своя Господ с безропотно търпение.

Трето положение

Както разяснихме в предходните си Слова, когато човек разсъждава за отминалия си живот, сърцето и езикът му ще изрекат или “Горко ми!”, или “Слава на Аллах!”. С други думи, той или ще страда и скърби за отшумялото време, или ще възхвалява своя Господ и ще Му благодари.

Тъгата и съжалението са по причина на духовните болки, които произтичат от изчезването на някогашните наслади и раздялата с тях. Така е, защото изгубването на удоволствието е болка. И нещо повече, една стопяваща се случайна наслада оставя след себе си постоянни и трайни болки. Мисълта за тях изстисква болката и от нея капе скръб и печал.

А духовната и трайната наслада, произтичаща от изчезването на временните болки, които човек изпитва в тленния си живот, карат езика му да изрича възхвала и прослава за Аллах Всевишния. Това е естествено природно състояние, изпитвано от всеки човек. В допълнение, когато пострадалият разсъждава за натрупаните в отвъдния живот при Прещедрия му Господ красиви въздаяния и прелестни награди, и когато си мисли за превръщането на своя мимолетен живот, изпълнен с беди, в безсмъртно битие, той не само проявява търпение пред сполетелите го загуби, но и се издига до степен, която му позволява да е признателен на Аллах и да е доволен от предопределената му съдба. Езикът му започва да благодари на неговия Господ с думите: اَل۟حَم۟دُ لِلّٰهِ عَلٰى كُلِّ حَالٍ سِوَى ال۟كُف۟رِ وَ الضَّلَالِ “Слава на Аллах за всяко състояние освен неверието и заблудата!” Известна е поговорката: “Колко дълго е времето на бедите!” Да, така е, но не в общоприетия смисъл, че болките и тегобите будят подобно усещане, а защото времето на бедите е дълго и протяжно като дълъг живот по причина на даваните от него велики жизненоважни резултати.

Четвърто положение

Вече обяснихме в Първа спирка на Двайсет и първо слово, че ако човек не пропилее дарената му от Преславния Създател сила да търпи, ако не я разпръсне из клисурите на химерите и страховете, тя може да му е достатъчна за устояване пред всяко нещастие и изпитание. Но когато над него властват илюзиите, нехайството и съблазните на тленния свят, сякаш е вечен, силата на търпението му се разпилява и разпръсва в болките на миналото и страховете от бъдещето. Тогава търпението, вложено у него от Аллах, вече не му е достатъчно, за да понесе сполетелите го беди и да устои, и започва да се оплаква на хората, което издава отслабване и изчерпване на търпението му, и заприличва на лудост.

А освен това човек няма основания да изпитва подобна скръб, защото всеки от дните на миналото е вече отшумял и ако е протекъл в беди, то трудностите и тегобите са си отишли и е останал покоят; умората и болката са изчезнали и се е запазила само насладата; неприятностите и притесненията са се стопили и пребъдва наградата за тях. Следователно човек не бива да се оплаква от това, а трябва да благодари на Аллах Всевишния с жар и страст, и не бива също да се ядосва и гневи на бедата, а трябва с нея да го свързват нишките на любовта, защото тленният човешки живот отминава и изпитаните неволи го превръщат в щастливо и трайно битие. Би било глупост и лудост човек да пропилява и разхищава част от своето търпение чрез илюзии и мисли за вече отшумелите изпитания и отминалите болки.

А що се отнася до идните дни, след като все още не са настояще и са неясни и неизвестни, би било глупаво да мислим за тях отсега и да се тревожим за болестите и бедите, които евентуално биха могли да ни сполетят. Както е глупаво човек да погълне много храна и вода, защото предполага, че утре или вдругиден ще настане глад и жажда, така е безумие отсега да страда и да се безпокои за евентуални изпитания – болести и нещастия, за които в момента няма никакви признаци. Да се показва тревога за тях без основания и без принуда е глупост и безумие, което ни кара да не изпитваме жал и съчувствие към такъв човек. При това той се самоизтезава.

Обобщение: Както признателността увеличава благодатта, така и оплакването увеличава нещастието и лишава неговата жертва от милост и състрадание.

Birinci Harb-i Umumî’nin birinci senesinde, Erzurum’da mübarek bir zat müthiş bir hastalığa giriftar olmuştu. Yanına gittim, bana dedi: “Yüz gecedir ben başımı yastığa koyup yatamadım.” diye acı bir şikâyet etti. Ben çok acıdım. Birden hatırıma geldi ve dedim:

Kardeşim, geçmiş sıkıntılı yüz günün şimdi sürurlu yüz gün hükmündedir. Onları düşünüp şekva etme, onlara bakıp şükret. Gelecek günler ise madem daha gelmemişler. Rabb’in olan Rahmanu’r-Rahîm’in rahmetine itimat edip dövülmeden ağlama, hiçten korkma, ademe vücud rengi verme. Bu saati düşün, sendeki sabır kuvveti bu saate kâfi gelir. Divane bir kumandan gibi yapma ki sol cenah düşman kuvveti, onun sağ cenahına iltihak edip ona taze bir kuvvet olduğu halde, sol cenahındaki düşmanın sağ cenahı daha gelmediği vakitte, o tutar, merkez kuvvetini sağa sola dağıtıp merkezi zayıf bırakıp, düşman edna bir kuvvet ile merkezi harap eder. Dedim: Kardeşim, sen bunun gibi yapma, bütün kuvvetini bu saate karşı tahşid et. Rahmet-i İlahiyeyi ve mükâfat-ı uhreviyeyi ve fâni ve kısa ömrünü, uzun ve bâki bir surete çevirdiğini düşün. Bu acı şekva yerinde ferahlı bir şükret.

O da tamamıyla bir ferah alarak: “Elhamdülillah” dedi “Hastalığım ondan bire indi.”

Beşinci Nükte

Üç meseledir.

Birinci Mesele:

Asıl musibet ve muzır musibet, dine gelen musibettir. Musibet-i diniyeden her vakit dergâh-ı İlahiyeye iltica edip feryat etmek gerektir. Fakat dinî olmayan musibetler, hakikat noktasında musibet değildirler. Bir kısmı ihtar-ı Rahmanîdir.

Nasıl ki çoban, gayrın tarlasına tecavüz eden koyunlarına taş atıp onlar o taştan hissederler ki zararlı işten kurtarmak için bir ihtardır, memnunane dönerler. Öyle de çok zâhirî musibetler var ki İlahî birer ihtar, birer ikazdır ve bir kısmı keffaretü’z-zünubdur ve bir kısmı gafleti dağıtıp, beşerî olan aczini ve zaafını bildirerek bir nevi huzur vermektir.

Musibetin hastalık olan nev’i, sâbıkan geçtiği gibi o kısım, musibet değil belki bir iltifat-ı Rabbanîdir, bir tathirdir. Rivayette vardır ki: “Ermiş bir ağacı silkmekle nasıl meyveleri düşüyor, sıtmanın titremesinden günahlar öyle dökülüyor.”

Hazret-i Eyyüb aleyhisselâm münâcatında istirahat-i nefsi için dua etmemiş, belki zikr-i lisanî ve tefekkür-ü kalbîye mani olduğu zaman ubudiyet için şifa talep eylemiş. Biz, o münâcat ile –birinci maksadımız– günahlardan gelen manevî, ruhî yaralarımızın şifasını niyet etmeliyiz. Maddî hastalıklar için ubudiyete mani olduğu zaman iltica edebiliriz. Fakat muterizane, müştekiyane bir surette değil belki mütezellilane ve istimdadkârane iltica edilmeli.

Madem onun rububiyetine razıyız, o rububiyeti noktasında verdiği şeye rıza lâzım. Kaza ve kaderine itirazı işmam eder bir tarzda “Âh! Of!” edip şekva etmek; bir nevi kaderi tenkittir, rahîmiyetini ittihamdır. Kaderi tenkit eden, başını örse vurur, kırar. Rahmeti ittiham eden, rahmetten mahrum kalır. Kırılmış el ile intikam almak için o eli istimal etmek, nasıl kırılmasını tezyid ediyor. Öyle de musibete giriftar olan adam, itirazkârane şekva ve merakla onu karşılamak, musibeti ikileştiriyor.

İkinci Mesele:

Maddî musibetleri büyük gördükçe büyür, küçük gördükçe küçülür. Mesela, gecelerde insanın gözüne bir hayal ilişir. Ona ehemmiyet verdikçe şişer, ehemmiyet verilmezse kaybolur. Hücum eden arılara iliştikçe fazla tehacüm göstermeleri, lâkayt kaldıkça dağılmaları gibi; maddî musibetlere de büyük nazarıyla ehemmiyetle baktıkça büyür. Merak vasıtasıyla o musibet cesetten geçerek kalpte de kökleşir, bir manevî musibeti dahi netice verir; ona istinad eder, devam eder. Ne vakit o merakı, kazaya rıza ve tevekkül vasıtasıyla izale etse bir ağacın kökü kesilmesi gibi maddî musibet, hafifleşe hafifleşe kökü kesilmiş ağaç gibi kurur, gider. Bu hakikati ifade için bir vakit böyle demiştim:

Bırak ey bîçare feryadı, beladan kıl tevekkül.

Zira feryat bela-ender, hata-ender beladır bil.

Eğer bela vereni buldunsa safa-ender, atâ-ender beladır bil.

Eğer bulmazsan bütün dünya cefa-ender, fena-ender beladır bil.

Cihan dolu bela başında varken ne bağırırsın küçük bir beladan, gel tevekkül kıl!

Tevekkül ile bela yüzünde gül, tâ o da gülsün. O güldükçe küçülür, eder tebeddül.

Nasıl ki mübarezede müthiş bir hasma karşı gülmekle; adâvet musalahaya, husumet şakaya döner; adâvet küçülür, mahvolur. Tevekkül ile musibete karşı çıkmak dahi öyledir.

Üçüncü Mesele:

Her zamanın bir hükmü var. Şu gaflet zamanında musibet şeklini değiştirmiş. Bazı zamanda ve bazı eşhasta bela, bela değil belki bir lütf-u İlahîdir. Ben şu zamandaki hastalıklı ve sair musibetzedeleri (fakat musibet, dine dokunmamak şartıyla) bahtiyar gördüğümden, hastalık ve musibet aleyhtarı bulunmak hususunda bana bir fikir vermiyor. Ve bana, onlara acımak hissini îras etmiyor.

Çünkü hangi bir genç hasta yanıma gelmiş ise görüyorum, emsallerine nisbeten bir derece vazife-i diniyeye ve âhirete karşı merbutiyeti var. Ondan anlıyorum ki öyleler hakkında o nevi hastalıklar musibet değil, bir nevi nimet-i İlahiyedir. Çünkü çendan o hastalık onun dünyevî, fâni, kısacık hayatına bir zahmet îras ediyor. Fakat onun ebedî hayatına faydası dokunuyor, bir nevi ibadet hükmüne geçiyor. Eğer sıhhat bulsa, gençlik sarhoşluğuyla ve zamanın sefahetiyle elbette hastalık haletini muhafaza edemeyecek, belki sefahete atılacak.

Hâtime

Cenab-ı Hak hadsiz kudret ve nihayetsiz rahmetini göstermek için insanda hadsiz bir acz, nihayetsiz bir fakr derceylemiştir. Hem hadsiz nukuş-u esmasını göstermek için insanı öyle bir surette halk etmiş ki hadsiz cihetlerle elemler aldığı gibi hadsiz cihetlerle de lezzetler alabilir bir makine hükmünde yaratmış. Ve o makine-i insaniyede yüzer âlet var. Her birinin elemi ayrı, lezzeti ayrı, vazifesi ayrı, mükâfatı ayrıdır. Âdeta insan-ı ekber olan âlemde tecelli eden bütün esma-i İlahiye, bir âlem-i asgar olan insanda dahi o esmanın umumiyetle cilveleri var. Bunda sıhhat ve âfiyet ve lezaiz gibi nâfi’ emirler, nasıl şükrü dedirtir, o makineyi çok cihetlerle vazifelerine sevk eder. İnsan da bir şükür fabrikası gibi olur.

Öyle de musibetlerle, hastalıklarla, âlâm ile sair müheyyic ve muharrik arızalar ile o makinenin diğer çarklarını harekete getirir, tehyic eder. Mahiyet-i insaniyede münderic olan acz ve zaaf ve fakr madenini işlettiriyor. Bir lisan ile değil belki her bir azanın lisanıyla bir iltica, bir istimdad vaziyeti verir. Güya insan o arızalar ile ayrı ayrı binler kalemi tazammun eden müteharrik bir kalem olur. Sahife-i hayatında veyahut Levh-i Misalî’de mukadderat-ı hayatını yazar, esma-i İlahiyeye bir ilanname yapar ve bir kaside-i manzume-i Sübhaniye hükmüne geçip, vazife-i fıtratını îfa eder.

---

Birinci Lem'a ⇐ Lem'alar | ⇒ Üçüncü Lem'a

---