ДЕВЕТО СЛОВО
بِسْمِ اللّٰهِ الرَّحْمٰنِ الرَّحِيمِ
فَسُبْحَانَ اللّٰهِ ح۪ينَ تُمْسُونَ وَح۪ينَ تُصْبِحُونَ ❀ وَلَهُ الْحَمْدُ فِي السَّمٰوَاتِ وَالْاَرْضِ وَعَشِيًّا وَح۪ينَ تُظْهِرُونَ
“Прославяйте Аллах, когато замръквате и когато осъмвате! За Него е прославата на небесата и на земята и по мрак, и по пладне!” (Сура Ромеите, 17-18)
Питаш ме, братко, за мъдростта, вложена в това, петте молитви да се отслужват именно в предписаното за тях време. Ще ти посоча само една от тези обилни премъдрости.
Да, както часът на всяка молитва е начало на велик и важен обрат във времето, той също така е огледало на велика божествена разпо-редба и отразява цялостните божествени благо-дати в този момент. Затова е повелено молит-вите да се отслужват именно в тези часове, тоест да се засили прославата и възвели-чаването на Всемогъщия, Владетеля на величи-ето, и да се умножи хвалата и признателността за Неговите неизброими дарове, насъбрани във времето между две молитви. За да се вникне в част от този изтънчен и дълбок смисъл, трябва заедно с мен да бъдат изслушани пет положе-ния.
Първо положение
Молитва означава прослава (тасбих), възвеличаване (тазим) и отдаване на благодарност (шукр) на Всевишния Аллах, тоест чрез словата Субханаллах (“Преславен е Аллах!”) с думи и дела да се възнася светостта Му пред Неговото могъщество - премогъщ е Той и всевисш, и чрез словата Аллаху Акбар (“Аллах е Най-великият!”) с думи и дела да се възвели-чава Той пред Неговото съвършенство, и чрез словата Алхамдулиллах (“Слава на Аллах!) със сърце, език и тяло да Му се отдава признател-ност пред Неговата красота.
Следователно прославата, възвеличаването и благодарността са нещо от рода на семената за молитвата, затова и тези три ядра са вложе-ни във всички движения и слова на молитвите. Затова тези три прекрасни думи се повтарят трийсет и три пъти след молитвата, за да се потвърди и закрепи нейният смисъл. Чрез тези кратки и лаконични думи се потвърждава смисълът и значението на молитвата.
Второ положение
Служене означава божият раб да сведе чело доземи в суджуд с чиста любов, преклонение и възхита пред Божието присъствие и пред съвършенството на Божието господство, могъ-щество, вечност и милосърдие, като осъзнае в себе си своята собствена ограниченост, безпо-мощност и нищожност.
Да, както властта на Божието господство изисква служене и послушание, така и нейната святост и безупречност изисква също така рабът да обяви заедно с молбата за прошка и със съзнание за своите пропуски, че неговият Господ е лишен от всякакъв недоста-тък, че Той стои превисоко над всички лъжовни мисли на следовниците на заблудата и че е пресвят, без нито един от недостатъците и по-роците на създанията. Или, той обявява всичко това чрез своята прослава с думите си Субханаллах (“Преславен е Аллах!”).
Също така и мощта на съвършеното Божие господство изисква от раба да прибягва до нея и да се уповава на това със съзнание за собствената си огромна слабост и за безсили-ето на творенията, изричайки: “Аллах е Най-великият!” (Аллаху акбар) с възхита, преклоне-ние и одобрение пред великите знаци на вековечната мощ, като преминава към колено-преклоняване (рукуа) с пълно подчинение и смирение.
Също така и обширното милосърдие на Божието господство изисква рабът да разкрие с умоляващ и призивен език собствените си лич-ни потребности и потребностите на всички създания, и с признателност, възхвала и про-слава да обяви добротата на своя Господ и Неговите универсални благодеяния, изричайки “Слава на Аллах!” (Алхамдулиллах).
Или, действията и думите на молитвата съдържат тези значения. Заради тях молитвата е предписана като задължение от Него, пресла-вен е Той и всевишен.
Трето положение
Както човек е умален образец на този огро-мен свят, така и Сура Откриване е озарен образец на великия Коран. И молитвата е пълен сияен указател на всички богослужения, и вър-ховна схема, която сочи всички видове богослу-жения на творенията.
Четвърто положение
Стрелките на часовника, които отброяват секундите, минутите, часовете и дните, си при-личат една на друга, сходни са и всяка една от тях се подчинява на същите закономерности.
Така и в земния свят, който е огромен божес-твен часовник, кръговратът на нощите и дните, които са подобни на секундите за часа, и годините, които отброяват минутите, и етапите на човешкия живот, които отброяват часовете, и кръговете на възрастта на света, които дните отброяват, всеки от тях е подобен на другия и е сходен с него, и си приличат. Всеки напомня за другия и се подчинява на същите закономер-ности.
Например,
времето за молитвата до зазоряване (фаджр) наподобява и напомня началото на пролетта и нейното раждане, и мига на попада-нето на човека в майчината утроба, и първия ден от шестте дни на сътворяването на небе-сата и земята. Зазоряването напомня на човека за тези мигове на великите Божии дела.
Времето за обедната молитва (зухр) напомня и сочи средата на лятото, разцвета на мла-достта и на онази епоха от земния живот, когато е бил сътворен човекът. То напомня за съдър-жащите се във всичко това проявления на мило-сърдието и обилия на благодеянието.
Времето за следобедната молитва (аср) наподобява есенния сезон, времето на старос-тта и Щастливата епоха, която е епохата на Последния пророк Мухаммад, Аллах да го бла-гослови и с мир да го дари. То напомня за съдържащите се във всичко това Божии дела и всемилостиви дарове.
Времето за молитвата по залез (магриб) напомня за заминаването и изчезването на повечето творения в края на есента, напомня също така за човешката смърт, за разруша-ването на земния живот при настъпването на Деня на възкресението. Наред с това то дава знания за величествените Божи проявления и пробужда хората от съня на нехайството, и ги кара да се опомнят.
Времето за вечерната молитва (иша) напомня за света на мрака, който се спуска и покрива с черния си саван следите на дневния свят, и напомня също как белият саван на зима-та се стеле върху мъртвата земя, и за смърт, докато следите на починалия човек изчезнат напълно в тъмата на забравата, и за окончател-ното затваряне на портите на този земен свят на изпитания. Всичко това напомня за вели-чествените разпоредби на Всемогъщия, Владе-теля на величието.
Времето за нощната молитва напомня за зимата и гроба, за междинния свят (барзах), освен че напомня на човешкия дух за степента на потребността му от милосърдието на Мило-сърдния.
Молитвата тахаджжуд нощем напомня колко необходима му е светлина в нощта на гроба и в мрачините на междинния свят (барзах). Тя буди и напомня за безкрайните благодеяния на Истинския Благодеятел през тези превратности, и оповестява също така колко достоен е Той за прослава и възхвала.
Втората утринна молитва напомня за утрото на Събирането (хашр). Да, както е логично, задължително и неизбежно да дойде утро след нощта и пролет след зимата, със същата сигур-ност и категоричност знаем, че ще дойде и ут-рото на Събирането, и пролетта на Междинното (барзах).
Следователно времето за всяка една от петте молитви е начало на велик обрат и напом-ня за други велики обрати. То напомня също така за чудесата на вековечната мощ и за даровете на Божията милост, независимо дали са годишни, периодични или епохални, за зна-ците на великите й всекидневни разпоредби.
Следователно е много уместно и подходящо задължителните молитви, които са функция на човешката природа и задължителна основа на богослуженето и религията, да се провеждат именно в предписаното за тях време.
Пето положение
Човек е твърде слаб по природа, а колко много са огорченията, които му причиняват тъга и болка. В същото време той е твърде безпомощен, докато враговете и бедите му са твърде много. И е твърде беден, а потребностите му са много и силни. И е ленив, и безпомощен, а бремето на живота е тежко за него. Неговата човечност го кара да се свързва с целия свят, докато раздялата с онова, което обича, и изчезването на онова, към което се привързва, му причиняват болка. А разумът му показва високи цели и трайни плодове, докато ръката му е къса, животът му - кратък, възможностите му ограничени и търпението му се изчерпва.
При това положение (във времето на утри-нната молитва фаджр) човешкият дух най-много се нуждае със зов и молитва да намери пътя към дверите на Всемогъщия, Владетеля на величието, дверите на Милостивия, Владетеля на красотата, за да сподели с Него своето поло-жение, да Го помоли за успех и подкрепа, Него, Преславния. Как силно този дух се нуждае от опорна точка, за да понесе предстоящите дела и за бремето от работа, което ще се стовари върху него в дневния свят след утрото. Не се ли разбира това веднага?
Времето на обедната молитва е зенитът на деня и началото на захождането на слънцето. Това е часът на привършването на дневните дела и период на кратък отдих от бремето на грижите. Освен че тогава се разкриват Божиите благодеяния това е времето, когато духът се нуждае да поеме дъх и да се поотмори от нехайството, смута и объркването, които произ-тичат от бренния свят и напрегнатите занима-ния.
Избавянето на човешкия дух от тези притеснения, изплъзването му от това нехайство и смут, излизането му от тези нищожни мимолетни неща става единствено като се потърси убежище при портата на Вездесъщия, Пребъдващия Той е Истинският Благодетел! - чрез смирение и дела за при-ближаване до Него, със сключени отпред ръце, с признателност и прослава за всички Негови насъбрани блага, като се търси подкрепа един-ствено от Него и чрез коленопреклонение се показва слабостта пред Неговото величие и могъщество, и се оповестява покорство и подчи-нение с възхита, възвеличаване и любов с поклони доземи пред Неговото съвършенство, което не ще изчезне, пред Неговата красота, която не ще отмине... Такова е отслужването на обедната молитва. Как красива е тя, как приятна е, как достойна е, как велика е необходимостта от нея. Тогава нека никой не се смята за човек, ако не е разбрал това.
“По времето на следобедната молитва (аср)” тя е онази, която напомня за тъжния сезон на есента, за скръбното състояние през старостта, за болезнените дни в края на времеброенето и за часа, когато се появяват резултатите от всекидневните дела. Това е период, когато се прави цялостната велика равносметка на Божиите блага като здраве, благополучие и въз-можност за извършване на добри дела. Това е също и времето, когато слънцето тръгва да за-хожда и чрез него се обявява, че човек е само командирован гост, че всяко нещо се стопява, че всичко е непостоянно и нетрайно.
Да, човешкият дух, който се стреми към веч-ност и безсмъртие, и е сътворен за това, и обича добротворството, и го боли от раздялата, той е, който кара човека да се възправи за вре-мето на следобедната молитва (аср), да извър-ши преди нея измиване (уду) и да я отслужи в този час, за да я прошепне смирено пред порта-та на Господната обител на Извечния, Пребъд-ващия, и на Вездесъщия, Безсмъртния, и за да прибегне до благосклонността на всеобхватното Му милосърдие, и за да отправи признателност и прослава за безчетните му дарове, и за да извърши коленопреклонения с пълно покорство и смирение пред могъществото на Неговото господство (рубубия) преславен е Той!, и за да падне ничком в суджуд с пълна скромност и всеотдайност пред вечността на Неговата божественост (улухия), и за да намери истин-ската утеха и пълния покой за духа си, като зас-тане с пълно благоговение и жертвоготовност пред величието на Неговата грандиозност всемогъщ е Той и върховен! Колко възвишено е в този смисъл да се отслужва следобедната молитва! Колко достойно е това служене! Има ли по-подходящо време за изплащане на дълга за сътворената от Него човешка природа! Колко велико придобиване на безгранично блажено щастие! Всеки истински човек би могъл да разбере това.
“По времето на следзалезната молитва (магриб)” тя е онази, която напомня за изчезването на красивите и изящни творения от летния и есенния свят преди започването на зимата. Напомня и за полагането на човека в гроба при смъртта му, за неговата болезнена раздяла с всичките му любими хора, и за смъртта на цялата земя при трусовете на пред-смъртната й агония, и за преминаването на всички нейни жители в други светове. Напомня също и за угасването на светилника на този свят на изпитания. Това е време на силно пробуждане и сурово предупреждение към влюбените до обожание в нещата, които те обичат и които се стопяват и изчезват.
За да от-служи следзалезната молитва в подобно време, човекът с чист дух като бляскаво огледало, в същността си жадно за проявленията на без-смъртната красота, обръща лице към вели-чествения Трон на Онзи, Който е извечен и не е изчезвал, и е пребъдващ, и не ще изчезне, и Който управлява и променя делата на тези огромни светове. Човекът изрича “Аллах е Най-великият!” (Аллаху акбар) над главите на тези тленни творения, като се отдръпва от тях, сключва ръце в служба на истинския си Владе-тел и се възправя пред Онзи, Който е постоя-нен, всевечен, превелик и всевишен, и изрича “Слава на Аллах!” (Алхамдулиллах) пред Него-вото безупречно съвършенство, пред Неговата безподобна красота, и възхвалява Неговото всеобхватно милосърдие, за да каже:
“На Теб служим и Теб за подкрепа зовем!”. Така той дава израз на своето богослужене и молба за помощ пред господството на своя Владетел, Който няма помощник, пред Неговата божественост, която няма съдружник, пред Неговата власт, която няма везир.
Тогава той прави коленопрекло-нение, като разкрива своята немощ и слабост, и непотребността на всички творения пред без-крайното величие на Него, Преславния, пред Неговата безгранична мощ, пред Неговата сила, лишена от слабост. Той прославя своя велик Господ с думите: “Преславен е моят велик Господ!” После той пада ничком в суджуд пред красотата на Неговата непреходна същност, пред неизменните Му свещени атри-бути, пред ненакърнимото съвършенство на Неговата вечност. С това той обявява любовта и покорното си служене с възхита, смирение и благоговение, като изоставя всичко друго освен Него, Преславния, и изрича: “Преславен е моят всевишен Господ!” ö (субхана раббия л-аля). В замяна на всичко тленно той открива един Прекрасен, Пребъд-ващ, Милосърден, Вечен и освещава своя всевишен Господ, неподвластен на тленността и лишен от недостатъци.
Sonra teşehhüd edip oturup bütün mahlukatın tahiyyat-ı mübarekelerini ve salavat-ı tayyibelerini kendi hesabına o Cemil-i Lemyezel ve Celil-i Lâyezal’e hediye edip ve Resul-i Ekrem’ine selâm etmekle biatını tecdid ve evamirine itaatini izhar edip ve imanını tecdid ile tenvir etmek için şu kasr-ı kâinatın intizam-ı hakîmanesini müşahede edip Sâni’-i Zülcelal’in vahdaniyetine şehadet etmek…
Hem saltanat-ı rububiyetin dellâlı ve mübelliğ-i marziyatı ve kitab-ı kâinatın tercüman-ı âyâtı olan Muhammed-i Arabî aleyhissalâtü vesselâmın risaletine şehadet etmek demek olan mağrib namazını kılmak ne kadar latîf, nazif bir vazife, ne kadar aziz, leziz bir hizmet, ne kadar hoş ve güzel bir ubudiyet, ne kadar ciddi bir hakikat ve bu fâni misafirhanede bâkiyane bir sohbet ve daimane bir saadet olduğunu anlamayan adam, nasıl adam olabilir!
İşâ vaktinde –ki o vakit– gündüzün ufukta kalan bakiyye-i âsârı dahi kaybolup gece âlemi kâinatı kaplar. مُقَلِّبُ الَّيْلِ وَالنَّهَارِ olan Kadîr-i Zülcelal’in o beyaz sahifeyi bu siyah sahifeye çevirmesindeki tasarrufat-ı Rabbaniyesiyle yazın müzeyyen yeşil sahifesini, kışın bârid beyaz sahifesine çevirmesindeki مُسَخِّرُ الشَّمْسِ وَالْقَمَرِ olan Hakîm-i Zülkemal’in icraat-ı İlahiyesini hatırlatır. Hem mürur-u zamanla ehl-i kuburun bakiyye-i âsârı dahi şu dünyadan kesilmesiyle bütün bütün başka âleme geçmesindeki Hâlık-ı mevt ve hayat’ın şuunat-ı İlahiyesini andırır. Hem dar ve fâni ve hakir dünyanın tamamen harap olup azîm sekeratıyla vefat edip geniş ve bâki ve azametli âlem-i âhiretin inkişafında Hâlık-ı arz ve semavat’ın tasarrufat-ı celaliyesini ve tecelliyat-ı cemaliyesini andırır, hatırlattırır bir zamandır. Hem şu kâinatın Mâlik ve Mutasarrıf-ı Hakiki’si, Mabud ve Mahbub-u Hakiki’si o zat olabilir ki gece gündüzü, kış ve yazı, dünya ve âhireti, bir kitabın sahifeleri gibi suhuletle çevirir, yazar bozar, değiştirir. Bütün bunlara hükmeder bir Kadîr-i Mutlak olduğunu ispat eden bir vaziyettir.
İşte nihayetsiz âciz, zayıf hem nihayetsiz fakir, muhtaç hem nihayetsiz bir istikbal zulümatına dalmakta hem nihayetsiz hâdisat içinde çalkanmakta olan ruh-u beşer, yatsı namazını kılmak için şu manadaki işâda İbrahimvari لَٓا اُحِبُّ الْاٰفِل۪ينَ deyip Mabud-u Lemyezel, Mahbub-u Lâyezal’in dergâhına namaz ile iltica edip ve şu fâni âlemde ve fâni ömürde ve karanlık dünyada ve karanlık istikbalde, bir Bâki-i Sermedî ile münâcat edip bir parçacık bir sohbet-i bâkiye, birkaç dakikacık bir ömr-ü bâki içinde dünyasına nur serpecek, istikbalini ışıklandıracak, mevcudatın ve ahbabının firak ve zevalinden neş’et eden yaralarına merhem sürecek olan Rahman-ı Rahîm’in iltifat-ı rahmetini ve nur-u hidayetini görüp istemek…
Hem muvakkaten onu unutan ve gizlenen dünyayı, o dahi unutup dertlerini kalbin ağlamasıyla dergâh-ı rahmette döküp hem ne olur ne olmaz, ölüme benzeyen uykuya girmeden evvel, son vazife-i ubudiyetini yapıp yevmiye defter-i amelini hüsn-ü hâtime ile bağlamak için salâta kıyam etmek, yani bütün fâni sevdiklerine bedel bir Mabud ve Mahbub-u Bâki’nin ve bütün dilencilik ettiği âcizlere bedel bir Kadîr-i Kerîm’in ve bütün titrediği muzırların şerrinden kurtulmak için bir Hafîz-i Rahîm’in huzuruna çıkmak…
Hem Fatiha ile başlamak, yani bir şeye yaramayan ve yerinde olmayan nâkıs, fakir mahlukları medih ve minnettarlığa bedel, bir Kâmil-i Mutlak ve Ganiyy-i Mutlak ve Rahîm-i Kerîm olan Rabbü’l-âlemîn’i medh ü sena etmek…
Hem اِيَّاكَ نَعْبُدُ hitabına terakki etmek, yani küçüklüğü, hiçliği, kimsesizliği ile beraber, ezel ve ebed sultanı olan Mâlik-i Yevmi’d-din’e intisabıyla şu kâinatta nazdar bir misafir ve ehemmiyetli bir vazifedar makamına girip اِيَّاكَ نَعْبُدُ وَ اِيَّاكَ نَسْتَع۪ينُ demekle bütün mahlukat namına kâinatın cemaat-i kübrası ve cemiyet-i uzmasındaki ibadat ve istianatı ona takdim etmek…
Hem اِهْدِنَا الصِّرَاطَ الْمُسْتَق۪يمَ demekle, istikbal karanlığı içinde saadet-i ebediyeye giden, nurani yolu olan sırat-ı müstakime hidayeti istemek…
Hem şimdi yatmış nebatat, hayvanat gibi gizlenmiş güneşler, hüşyar yıldızlar, birer nefer misillü emrine musahhar ve bu misafirhane-i âlemde birer lambası ve hizmetkârı olan Zat-ı Zülcelal’in kibriyasını düşünüp اَللّٰهُ اَك۟بَرُ deyip rükûya varmak…
Hem bütün mahlukatın secde-i kübrasını düşünüp, yani şu gecede yatmış mahlukat gibi her senede, her asırdaki enva-ı mevcudat, hattâ arz, hattâ dünya, birer muntazam ordu, belki birer mutî nefer gibi vazife-i ubudiyet-i dünyeviyesinden "Emr-i kün feyekûn" ile terhis edildiği zaman, yani âlem-i gayba gönderildiği vakit, nihayet intizam ile zevalde gurûb seccadesinde اَللّٰهُ اَك۟بَرُ deyip secde ettikleri…
Hem "Emr-i kün feyekûn"den gelen bir sayha-i ihya ve ikaz ile yine baharda kısmen aynen, kısmen mislen haşrolup kıyam edip kemer-beste-i hizmet-i Mevla oldukları gibi şu insancık onlara iktidaen o Rahman-ı Zülkemal’in, o Rahîm-i Zülcemal’in bârgâh-ı huzurunda hayret-âlûd bir muhabbet, beka-âlûd bir mahviyet, izzet-âlûd bir tezellül içinde اَللّٰهُ اَك۟بَرُ deyip sücuda gitmek, yani bir nevi mi’raca çıkmak demek olan işâ namazını kılmak, ne kadar hoş, ne kadar güzel, ne kadar şirin, ne kadar yüksek, ne kadar aziz ve leziz, ne kadar makul ve münasip bir vazife, bir hizmet, bir ubudiyet, bir ciddi hakikat olduğunu elbette anladın.
Demek şu beş vakit, her biri birer inkılab-ı azîmin işaratı ve icraat-ı cesîme-i Rabbaniyenin emaratı ve in’amat-ı külliye-i İlahiyenin alâmatı olduklarından, borç ve zimmet olan farz namazın o zamanlara tahsisi, nihayet hikmettir.
سُبْحَانَكَ لَا عِلْمَ لَنَٓا اِلَّا مَا عَلَّمْتَنَا اِنَّكَ اَنْتَ الْعَل۪يمُ الْحَك۪يمُ
اَللّٰهُمَّ صَلِّ وَسَلِّمْ عَلٰى مَنْ اَرْسَلْتَهُ مُعَلِّمًا لِعِبَادِكَ لِيُعَلِّمَهُمْ كَيْفِيَّةَ مَعْرِفَتِكَ وَالْعُبُودِيَّةِ لَكَ وَمُعَرِّفًا لِكُنُوزِ اَسْمَائِكَ وَتَرْجُمَانًا لِآيَاتِ كِتَابِ كَائِنَاتِكَ وَمِرْآةً بِعُبُودِيَّتِهِ لِجَمَالِ رُبُوبِيَّتِكَ وَعَلٰى آلِهِ وَصَحْبِهِ اَجْمَعِينَ وَارْحَمْنَا وَارْحَمِ الْمُؤْمِنِينَ وَالْمُؤْمِنَاتِ آمِينَ بِرَحْمَتِكَ يَا اَرْحَمَ الرَّاحِمِينَ